Вървя си аз по улицата.Облечена съм в червено и пухкаво.Не бързам..Ако забързам може да се озова в ниското.Твърде висока съм,за да мога да си позволя да падам ниско...Усещам нечие присъствие досами върха на качулката, обгръщаща раменете ми и стигаща до центъра-точно между двете плешки.Усещам диханието-първоначално ме докосва леко стоплящо, но това трае само миг...после става влажно.Не обичам влагата..във врата си...Мокри и лепне, нечиста е.Леко забързвам.ама много леко, защото краката ми стъпват твърде несигурни. И присъствието забързва.
Параноя - помислям.Поглеждам крадешком вляво, после вдясно - разни хора крепят костите си, досущ като мен-бавно, съсредоточено, отдадено. Редуването на топло с влажно във врата ми продължава. Дори започвам да различавам дишането.Леко накъсано, като на човек, тичал дълго. Леко хриптящ е звукът.Не гали слуха ми, набива се. Няма да се обръщам.Няма - нека диша.Слагам качулката на главата си - тя ме изолира.Вече виждам само пред себе си-крачка,лед, стъпка-лед.Напредвам.Старая се да не мисля за присъствието зад себе си или по-скоро да мисля за него като за въображение или ненарочност.Качулката е моят изолатор.Няма влажно дихание, само топлина-моята, познатата. Сигурността ми се възвръща. В крайна сметка не мога да очаквам да съм сама по улиците.Не го желая дори.Пък и е посред бял ден.Макар названието-бял-днес точно да е малко условно.По-скоро-насред последния опушен,мъглив, влажен зимен ден.Бяло беше преди седмица.Бяло,чисто,свежо и красиво.Сега е мръсно.Да.В момента на отпускането нещо допира рамото ми.Казвам нещо, а не някой, защото не мога да мисля за присъствието като за някой.То по-скоро е нещото, което сковава сетивата ми. Сковава ги и още как.Стягам се и мислом и тялом.Дори подсъзнателно разпервам рамене.То пък едни раменее-ще каже някой.Все пак ги разпервам.Не знам какво целя-да изглеждам страшна, или сигурна, или стабилна.Знам ли?!...Единствено знам,че точно в този момент не съм нито едно от трите.Страшно ми е,но не съм страшна. Отново нещо ме докосва, този път по-настойчиво.Дори бих казала-побутва ме.
Извръщам се -баавно. Срещам едни сърдити очи под едни сърдити вежди, леко над нивото на моите.Мъжки.Ръката Му е вдигната.Сърцето ми се присвива, но призовавам на помощ цялата си сила и изпълвам ръст.Стрелкам Го с оня поглед, който любимият нарича-злобарското ти гледане.С един замах смъквам качулката, защото знам,че тя ми придава очарователна миловидност, която точно сега ми е ненужна. Косата ми нахлува в очите , в моите очи.Резкият ми жест е освободил и ластикът, който я придържа.Ослепявам ужасена. Правя опит да отметна кичурите-натрапници и да продължа с лошото гледане и още нещо, може би.Опитът измества центъра на равновесието ми и светът около мен тръгва нанякъде.
 - По дяволите!Аз само исках да мина - раздразнението в гласа на мъжа сякаш ме стабилизира и все пак не падам. Правя неловка крачка встрани.Внииимателнооо, за да не се озова върху него.Наджапвам в нещо меко и мокро, вероятно и кално-снежно-никакво.
- Жени...кокошки...- господинът , извоювал най-накрая правото си за бързо вървене продължава за там си. Презрителен.
  Аз си стоя- в червено и в пухкаво и не се сещам да сложа поне качулката на главата си.С нея съм миловидна и защитена. Все пак - да си кокошка не е като да си крава, нали?

И аз искам да съм в пухкаво, ама не би... Ех, размечтах се! Поздрави

Благодаря.Пухкавото винаги е възможно:-))

Ситуацията е... Бил съм от другата страна. Преди няколко години се прибирах в една поледица. По тъмната уличка вървеше една жена и като я доближих, опита се с бързане да се отдалечи. Само че беше на високи токчета и смешно драскаше по леда. Чудех се дали да обявя, че живея малко понатам или да заобиколя преди да се е претрепала.

така де,макар че уж съм по грайфери-дебели и стабилни.Само съм сигурна,че ти нямаше да ме гледаш чак толкова лошо:-))))

Принципно не гледам лошо. Обаче гледаните си мислят, че гледам лошо. А аз съм късоглед и само се опитвам да ги видя, когато съм без очила.