Постинг
13.10.2015 16:29 -
Вкусът към живота
Тичаме, бързаме, ядосваме се. Всеки ден, всяка минута, постоянно. Защото не сме доволни от работата си или най-малкото - от заплащането й, от половинката си или най-малкото от това, че си е все същата. От хората или най-малкото от това, че не ни разбират. От времето, когато е горещо или най-малкото - вали точно тогава, когато искаме да е слънчево. Въобще и изобщо изразходваме адски много време да сме недоволни и неудовлетворени, като непрекъснато обясняваме как нямаме време. Как времето не стига, бяга, препуска, измъква ни се, надсмива ни се. И времето от часовника и времето от огледалото.
Махаме огледалата, после премахваме кантарите, после слагаме часовника с двайсет минути напред, за да си вярваме, че не ние сме бавни, а че времето бърза.
Въобще - всякакви трикове, за да извиним пред себе си собственото си Аз. Онова Аз, което упорито противодейства на вътрешното "Аз", неподвластно на време, стереотипи и ограничения. Вътрешното "Аз", което при всяко мрън-врън ни сритва в ребрата, крещейки на душата:
- ей, какво ти става!!!Помниш ли какви мечти имаше?! А помниш ли как си обещаваше, че ще ги сбъднеш?! Помниш ли с колко хъс тръгна ?! Помниш ли огъня в очите?! А в сърцето!?
Помниш ли?!
Понякога имам чувството, че ме е хванала деменция. Забравата за онова, което съм и което искам да бъда. До такава степен съм се вторачила в рутинното, че не се сещам, че само от мен зависи да му сложа цвят, да му пусна музика и , по дяволите, да направя нещо с тоя си мой живот!
Така де - аз съм му длъжна, не той на мен. Аз съм си длъжна отвсякъде...
Да си дам време за нещата, които ме усмихват и които чертаят смисъл.
Преди време се запознах с една жена на 94, която ми каза, че всеки ден изминава между 6 и 9 километра. Пеша. В големия град. Не защото пести пари или поне не само заради това. Каза, че за всеки ден си има план, поставя си задачи, цели, далечни цели. и върви към тях. Не се уморява. Дали я слушат краката? Нямат друг избор. Каза ми, с блага усмивка, че не бърза за никъде, върви бавно, но върви. и вижда много неща, среща много хора. Научава. Обичала да се учи. Всеки ден научавала по нещо ново. За града, за хората, но най-вече за себе си. На 94.
В същия ден се запознах и с една друга, на 49. Дама. Така се самоопредели - не ми викай "госпожа", младежо, аз съм дама. Возеше се в лъскаво возило, последен модел. Тъмносиньо. И обувките й бяха тъмносини, лачени, а прическата старателна. Твърдеше, че знае всичко и никой с нищо не може да я изненада. Не обича да върви пеша, защото тротоарите са отвратителни и й чупят токчетата, а пък времето непостоянно - точно, когато нямаш чадър, вземе че завали. А тя мрази сгъваеми чадъри. Плебейски били, издавали липса на стил, на вкус към живота.
Вкусът към живота всъщност е нещо много субективно - някои обичат шоколад, а други люти чушки...
Махаме огледалата, после премахваме кантарите, после слагаме часовника с двайсет минути напред, за да си вярваме, че не ние сме бавни, а че времето бърза.
Въобще - всякакви трикове, за да извиним пред себе си собственото си Аз. Онова Аз, което упорито противодейства на вътрешното "Аз", неподвластно на време, стереотипи и ограничения. Вътрешното "Аз", което при всяко мрън-врън ни сритва в ребрата, крещейки на душата:
- ей, какво ти става!!!Помниш ли какви мечти имаше?! А помниш ли как си обещаваше, че ще ги сбъднеш?! Помниш ли с колко хъс тръгна ?! Помниш ли огъня в очите?! А в сърцето!?
Помниш ли?!
Понякога имам чувството, че ме е хванала деменция. Забравата за онова, което съм и което искам да бъда. До такава степен съм се вторачила в рутинното, че не се сещам, че само от мен зависи да му сложа цвят, да му пусна музика и , по дяволите, да направя нещо с тоя си мой живот!
Така де - аз съм му длъжна, не той на мен. Аз съм си длъжна отвсякъде...
Да си дам време за нещата, които ме усмихват и които чертаят смисъл.
Преди време се запознах с една жена на 94, която ми каза, че всеки ден изминава между 6 и 9 километра. Пеша. В големия град. Не защото пести пари или поне не само заради това. Каза, че за всеки ден си има план, поставя си задачи, цели, далечни цели. и върви към тях. Не се уморява. Дали я слушат краката? Нямат друг избор. Каза ми, с блага усмивка, че не бърза за никъде, върви бавно, но върви. и вижда много неща, среща много хора. Научава. Обичала да се учи. Всеки ден научавала по нещо ново. За града, за хората, но най-вече за себе си. На 94.
В същия ден се запознах и с една друга, на 49. Дама. Така се самоопредели - не ми викай "госпожа", младежо, аз съм дама. Возеше се в лъскаво возило, последен модел. Тъмносиньо. И обувките й бяха тъмносини, лачени, а прическата старателна. Твърдеше, че знае всичко и никой с нищо не може да я изненада. Не обича да върви пеша, защото тротоарите са отвратителни и й чупят токчетата, а пък времето непостоянно - точно, когато нямаш чадър, вземе че завали. А тя мрази сгъваеми чадъри. Плебейски били, издавали липса на стил, на вкус към живота.
Вкусът към живота всъщност е нещо много субективно - някои обичат шоколад, а други люти чушки...
Честити Коледа и Новата 2024 година !
Готови са отговорите на въпросите на Евр...
Разсъждения върху статията "Малките...
Готови са отговорите на въпросите на Евр...
Разсъждения върху статията "Малките...
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 29486
Блогрол
1. една красива вяра
2. жизненонеобходима виталност
3. нещо, а всъщност- много неща
4. блогЪТ, който вманиачава
5. Четеш и после пак, и пак
6. съвършеният бирбобинг
7. Нел
8. Имане - scintilla
9. СуперБлонди
10. хубаво е, когато минава
11. Дориана - чете се на един дъх, но после мислиш дълго
12. да се чете!
13. мои раз-кази
14. Препоръчвам ви да прочетете
15. rossasommer
16. клубът на Големите хора
2. жизненонеобходима виталност
3. нещо, а всъщност- много неща
4. блогЪТ, който вманиачава
5. Четеш и после пак, и пак
6. съвършеният бирбобинг
7. Нел
8. Имане - scintilla
9. СуперБлонди
10. хубаво е, когато минава
11. Дориана - чете се на един дъх, но после мислиш дълго
12. да се чете!
13. мои раз-кази
14. Препоръчвам ви да прочетете
15. rossasommer
16. клубът на Големите хора