Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
14.01.2008 15:07 - Да умееш да чакаш - тя
Автор: benra Категория: Тя и той   
Прочетен: 2865 Коментари: 9 Гласове:
0

Последна промяна: 14.01.2008 16:52


 Изплаши се. Беше живяла с мъж само веднъж и експериментът завърши с раздяла.Всъщност - една сутрин, на развиделяване, в общата им квартира нахлу полиция.Измъкнаха го изпод общата им завивка, а нея оставиха - гола, уплашена, зъзнеща и неразбираща. От тогава престана да спи гола, от тогава започна да се прибира  у дома си само сама.Дори не оставаше да преспи у интимните си партньори.Някакъв подсъзнателен страх или пък глупост...и тя самата не знаеше какво по-точно беше.Бяха минали повече от десет години.Но през тях някак си не можа да се довери на мъж до степен да заживее с него.Винаги имаше едно наум. Чувството й за самосъхранение всеки път, когато нещата се задълбочаха, извикваше в спомена й картината на голата тя посред разпердушинената квартира. Сякаш бяха разпердушинили душата й, доверието й, способността й да се отдаде изцяло, не просто физически.Физическото отдаване беше лесно, не изискваше нищо от нея, не я обвързваше, не я връзваше. Мъжете, които допускаше да преминат през живота й, се озадачаваха от тази й невзискателност.И като че ли това ги караше да хлътват сериозно, самите те да търсят сериозност, да я искат не просто в леглото си. Тогава тя си тръгваше.Обличаше се и знаеше, че до тук е и физическото.Място за сериозност нямаше. Не можеше, макар да беше минало време, много време...не можеше. 
Докато не го срещна.
Момчето с очилата от 5-ия. Отличаваше се от другите във фирмата с  сериозното си момчешки-мъжко излъчване.Нарече го за себе си момчето-мъж.Момчето-мъж си имаше име -Константин.Името му прилягаше идеално.Не Косьо или Косето, или Коста, а Константин.Името въплатяваше цялата му мъжка сериозност, съчетана с младежки чар. Константин имаш удивително чувство за хумор.Умееше да накара всички да се превиват от смях, докато той оставаше съвършено, невъзмутимо сериозен. Обличаше се лееко консервативно.И това също го отличаваше.Ако на някое друго момче жилетка, върху риза би стояла пенсионерски-нелепо, то Константин изглеждаше като излязал от модно списание. Което си беше естествено, предвид съвършената му стройна фигура.Сигурно спортуваше, нямаше начин да не спортува.Вероятно баскет или волей.Натам я навеждаше почти двуметровия му ръст.Може би плува.Оказа се,че от всичко по малко плюс ски и тенис. 
Естествено, Константин беше малък, безумно малък. Тя разбираше погледа му, осъзнаваше,че той вижда у нея повече от новата колежка, от мацката от 8-ия, от Лора.Достатъчно зряла беше, достатъчно опит имаше, за да чете мъжките погледи.А момчешките пък съвсем. Сладурче беше той ,сладурче...ако се беше родил и по-рано.Поне десет години по-рано... Тези мисли или я усмихваха или я натъжаваха в зависимост от моментното й настроение. Не отбягваше компанията му, но винаги се стараеше да не му дава повод за каквито и да било илюзии.Макар да определяше себе си за модерна и неподвластна на хорското мнение жена, имаше едни граници,които знаеше,че не може да си позволи да пристъпи. В тази гранична зона се намираха и връзките с много по-млади от нея мъже. Имаше си причина за това и тя съвсем не се ограничаваше от мнението на околните или пък от тиктакането на напредващото време. Лора беше успяла жена, с положение, с навици, материално и емоционално независима.Не виждаше какво би могъл да й даде един значително по-млад мъж.Освен секс, разбира се...Освен секс. Константин не беше тип-момче за една вечер. Той беше типа момче , в което Лора би могла да се влюби - силно, безпаметно и отдадено. Знаеше го.Почувства го скоро след като се запознаха.Не беше изпитвала това усещане от цяла вечност, но го разпозна без колебание.Момчето с очилата би бил ТОЙ, ако не ги разделяха непреодолими пречки. Определно непреодолими, да. Сложи рождената си дата в персоналните данни на ас си кю-то си.Не го беше правила досега, не й се струваше важно.Сега обаче й беше важно. Рожденият й ден наближаваше и Лора знаеше, че страхът, който изпитва не е от старостта.Огледалото все още я обичаше и тя го обичаше.Никога не беше крила годините си донякъде защото не виждаше смисъл от това илюзорно измъкване от истината, донякъде защото й беше ласкателно-забавно да вижда реакциите на хората и невярващия израз на лицата им. Не й личаха, но това не я правеше по-малко самотна.Особено на празници. От няколко месеца се беше преместила временно при майка си.Новостроящият й се апартамент беше пред завършване и се наложи Лора да освободи квартирата, в която живееше вече 4 години. КАза си, че няма нищо страшно в това да поживее малко с майка си. Но се оказа, че това съжителство прави самотата й още по-крещяща.А пък и майка й не спираше да обяснява как ,видиш ли, отдавна й било време да създаде семейство, да гледа деца, мъж...Отдавна. Натякваше го с повод и без, за здравей и за довиждане.Но не се ограничаваше само с приказки.Уреждаше й срещи с разни синове на разни приятелки, познати на приятелките, съседки на приятелките и единдявол знае още чии синове.Всичките синове си приличаха по едно-в очите на майка й бяха изключително подходяща партия, в очите на Лора-тотално неподходяща. Въпреки това отиваше на срещите , ей така, хем да угоди на родителката си, хем да е чиста пред себе си,че е опитала..да срещне подходящия. 
  В офиса Константин я гледаше с обожание и Лора въздишаше наум - Ех, защо не си се родил по-рано, сладурче..Защо?
Често й се случваше да остава до късно на работа.Служебните задачи никога не свършваха, а тя всъщност не бързаше за никъде.
Беше 22 и 30.Погледна часовника, когато на вратата се изправи Константин
- Ама ти защо си тук по това време? - гледаше я строго-усмихнато изпод очилата-Видях,че си още на ай си кю и реших,че си си забравила компютъра включен.Дойдох да го изгася...
Лора прекрасно знаеше, че не е дошъл заради компютъра й, но й стана приятно, че някой се интересува от нея - къде е,защо..
- Имах да довършвам нещо и съм се увлякла-наистина се беше увлякла, изобщо не беше усетила как е станало почти нощ
- ДА те закарам ли?Мога да те изчакам... - макар да задаваше въпрос тонът му не беше въпросителен
- Ами...няма нужда ще си взема такси - тя пък от своя страна не прозвуча никак убедително
- Глупости, ще си взимаш такси! След 10 минути те чакам долу, ще те закарам - усмихна й се и се запъти към асансьора
Лора почувства прилив на нежност.Цялото й същество се изпълни с чувство.Не на благодарност, че ще я закарат или пък,че няма да се прибира сама. Чувстваше него,чувстваше думите му, споделяше мислите му на някакво важно ниво. Разтърси глава, докато си шътваше компютъра - какви глупости й минават през главата.Пълни щуротии.Той беше неподходящ, беше м о м ч е.
Пътуваха в мълчание.Тя му даваше кратки указания откъде да мине, къде да завие.Спряха пред блока на майка й
- Благодаря ти, ще се видим утре! - докато изричаше това , отваряйки вратата на колата чу ,че той казва нещо.Не беше сигурна, че чува всъщност, но някак си той изглеждаше така все едно й казва нещо
- Моля?-усмихна се въпросително Лора, вдигайки вежди
- Теб съм чакал цял живот! -гласът му звучеше патетично уверено
Кракът й замръзна още не стъпил на тротоара. Погледна го, в очите, през очилата.Очите му, и те, изричаха същото, и те патетично-уверено. У нея се смесиха радост, смущение, щастие, страх, неподготвеност, отрицание, радост... и тя избухна в смях.Знаеше,че смехът й е нелепа реакция, но не можа да го овладее.Смееше се, гледайки го право в очилата
Канстантин потрети:
- Теб съм чакал цял живот
Лора едва изрече през смях:
- Нали знаеш на колко години съм?-тя прекрасно знаеше, че той знае.Нали се беше постарала да му каже.Не лично, но...знаеше.
-Е какво, да те чакаме да станеш на 25 ли? - гласът му беше нежно-усмихващ се и много мъжки.Никак момчешки, ама никак никак.
  Това беше репликата, която разруши границите на Лора, това беше вечерта, в която тя реши да продължи. Два месеца по-късно Константин й предложи да живеят заедно.Онзи, уж позабравения страх, се събуди.Видя се как седи сама и съвършено гола посредата на разхвърляната стая, а полицаите отвеждат мъжа на живота й, окован с белезници.



Гласувай:
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. fenris - страховете
14.01.2008 15:58
трябва да бъдат преборени, за да не ни преборят! Страхотно е хареса ми!
цитирай
2. benra - fenris,
14.01.2008 16:02
Благодаря!Страховете понякога са предпазливост, но по.често са окови, които трябва да бъдат разскъсвани.
цитирай
3. whay - mnogo trogatelna istoriika....
14.01.2008 16:48
po4ti se razplakah...ama i tova mom4ence opredeleno znae kakvo iska...stranno za6o ne samo to e izjivqvalo takiva migove...i vse pak dai mu 6ans;)
цитирай
4. анонимен - Милата, що така е спала без гащи д...
15.01.2008 00:42
Милата, що така е спала без гащи долни? Прани са били и са съхнали?
цитирай
5. benra - ...
15.01.2008 09:24
anonimen4, щото така й е харесвало, най-вероятно.

novax, благодаря!Страховете са страшна работа ако не посмееш да ги погледнеш в очите и да кажеш-до тук!
цитирай
6. liz - Много добро, браво!
15.01.2008 13:49
Най-лошото е когато загубиш нещо безвъзвратно заради страховете си и го осъзнаеш, чак когато е твърде късно. Тогава ще си си виновен само ти и следва процедурата по блъскане на главата в стената. Страхотно разказче!
цитирай
7. rotazia - ''Илюзорното измъкване от исти...
15.01.2008 18:01
''Илюзорното измъкване от истината'', много ми хареса това , жестоки огледала , ех , само понякога...
цитирай
8. анонимен - бял конец съм
18.01.2008 19:24
Много ми хареса!Феновете ти чакат "ДА УМЕЕШ ДА ЧАКАШ -ТОЙ"
цитирай
9. benra - бял конец, има го:-))
21.01.2008 10:31
той е пръв.ТОЙ е с предимство
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: benra
Категория: Лични дневници
Прочетен: 4393442
Постинги: 739
Коментари: 12621
Гласове: 29486
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031