ги изписвам по тротоарите на горчивата привечер.

Колко грама тъга се побират във стих?

Колко живота има всяка надежда?

При мускетарите коя улица ще ме отведе?

Как се печели любовта на кралица?

Колко хубави мигове предстоят занапред?

Не, не, този не се брои, може би ще го дообмисля...

Но... питам още - с какъв цвят се рисува Париж?

Имат ли вкус на минали ласки водите на Сена?

Растат ли в Булонския лес истински руски брези?

И ако се загубя в него - ще дойдеш ли да ме вземеш?

Колко нелепи истории красавецът Вийон сътвори?

Колко белега остри понесе душата бохемска?

Ееех, Приятелю,

има още за чупене празни глави,

но ти не си тук, а плащаш някъде греховете си...

Колко стиха Есенин написа, когато бе най-щастлив?

И колко спести в града на разврата - удавен от ревност?

За Айседора - не питам...

Нали с нейния шал поетът уви

насъбралата се чак до гърлото нежност...

Защо, когато рисувам изгреви -

съзирам твои черти?

Защо тези - на залеза - приличат на мене?

В кръговрат ли живеем? Или...

Кръговратът е плод на съвпадения?

Глухи стъпки отекват в неравните, сини мъгли...

С тънки токчета пробожда душата ми тъжната вечер.

Натоварен със мои въпроси -

тръгна поредният влак за Париж,

а ние все още сме тук и като юноши

трепетно се докосваме...