Навярно своя указател 
редиш в годината веднъж, 
а аз – все пак, съм ти приятел, 
и още смятат ме за мъж. 
Ако се сетиш, спомени ме, 
пък, нека е дори насън? – 
Валерий – малкото ми име, 
с „й”-кратко – за камбанен звън. 
Кликни ми? – много ти се моля? 
Започва да ме друса страх, 
че съм статист в нелепа роля, 
която с теб не изиграх. 
Не ме пропускай? – утре няма 
изобщо да ти е до мен – 
ни свещ да ми запалиш в храма, 
ни да ми стелнеш мек сатен.
И моят ден върви към залез.
Вторачен в тъпия дисплей, 
все тъй го търкам с показалец: 
– Валерий – да речеш. – Здравей! 
Дори и да не ме нахрани, 
не ще да ме приспи съвсем...

И нека да ехтят камбани! –
във моя скапан GSM.