Понякога сме слепи и така се гледаме

с празната рамка на стената ми,

и тя притиска нищото,

задължава го

да се подреди.

Събира го в мишена, обгорена от хорските погледи,

които очакват от него това, което са очаквали от себе си.

Ред.

Сякаш само защото е обгърнато в рамката, която подчертава че е нищо, нищото става различно, и сякаш от крясъка на рамката че е такова, то се изгубва.

Не знам дали чувствам твърде дълбоко или твърде недостатъчно,

те така си приличат понякога...

Притискам лице вътре в рамката, в стената, мърдам го, размазвам грима си по нея,

рисувам.

Не знам дали рисувам силно или истинско,

двете понякога са така противоположни.

Безкрайни картини които биха могли да са всичко, и затова най-вече ги боли.

Изгризвам със зъби стената и правя отпечатъци във формата на думите си.

Не знам дали не съм твърде горда за да са моите, а не чуждите,

двете са така еднакви, понякога.

С клавиш от пиано натопен в кръвта на тоновете

рисувам онзи един път, в който усещаме хиляди пъти чутата песен такава, каквато се е родила

Ходя след хората по улиците и тайно изстисквам моментите им в един супник.

После го плискам във рамката, ако е модерно настроена.

Не знам дали твърдето на това което слагам се отнася за малко-то или за много-то.

Виках велики художници, даже се влюбвах в тях...

/Кое от двете заради кое от двете беше?/

...но те не можаха да кажат защо колкото повече рисувам в стената, толкова

рамката зее празна

и просто ме моли ...

винаги моли...

проклетницата ...