Светлосиньото утро,
обагрено в слънце
се вмъкна в душата 
някак нехайно.
започна да рови -
дълбоко - зрънце по зрънце
мисъл, по мисъл,
тайна по тайна
преобърна палет със складирани чувства,
подритна едно-две обещания
и без намерение да напусне,
избута на земята уяло се отчаяние
след което доволно на стол се отпусна.

А в саксията, онази в ъгъла,
цялата обвита в паяжини,
слънчогледът се размърда в тъмно жълто-
сянката за пръв път го отмина.