Притихва самотата зад вратата 
натирена, изгонена, презряна. 
От днес за мен е чужда, непозната, 
омръзна ми да се въргаля на дивана. 

Омръзна ми да щрака с дистанционното 
и нагло да похапва крем и ядки. 
Затуй реших , съвсем революционно, 
да я лиша от порцията сладки. 

Натиках се във рокля ултракъса 
и смело устните си оцветих в червено. 
Самотата ме изгледа и изсъска - 
навън валяло и било студено. 

Настъпих я с металното си токче, 
докато се борехме на прага със бравата. 
Във мен се вкопчи, скъса копче, 
крещейки нервно - ти мразиш свободата! 

Погледнах я - такава малка, 
а сила имаше да ме владее... 
Въздъхнах тихо. Казах - жалко? 
Не! Чудесно и без теб ще си живея. 

И тръгнах....

тоя стих, дето се борят на прага с бравата нещо претрупан ми се струва.
Извинявам се, просто се препънах малко там и аз.:)

А така-ритник на самотата и гоу навън, с кой да е....
Поздрави!

това съм го писала някога-някога и днес пак попаднах на него. То не е поезия, то си е фило-софия, а философиите ги оставям така, както са се пръкнали. Поздравче!

Върха! Автореволюция.