и имах удоволствието да работя в руското училище във Варна по времето, когато Кристалина Ставрева (Бог да я прости) беше директор. Тя беше от инициаторите на маратона по четене в града и мисля (надявам се), че все още го има. Състоеше се в 2 прояви - всички петокласници (хубава възраст, за да обикнат четенето) прекарваха една нощ в Библиотеката като до го късно четяха, а после, снабдени със спални чувалчета, заспиваха (или сънуваха прочетените приказки)... А във втората проява участвахме всички. Всеки учебен час, независимо по какво е, започваше с четене. Всички учители влизахме в час с някаква книга - класика или нещо съвременно, поезия или проза, нещо не много дълго и разбира се подходящо за възрастта на учениците. Това доставяше голямо удоволствие на децата, чувстваха деня като празник. Вече 5 години не работя там. Малко съжалявам, че не предложих в офиса да направим същото в началото на работния ден... Но догодина обещавам да го направя.

Само представата за подобна инициатива ме кара да настръхвам - буквално! Хвала на хора като Вас - патетично е, но ме досрамя да използвам още по-патетичното "поклон". Вчера гледах в новините за поетичните таксита в Стара Загора, изпитах същото усещане - на духовна възхита. Духовното е онова, което ни е съхранило и аз вярвам, че то е онова, което ще ни съхрани за вбъдеще или...
Още веднъж - адмирации!

Колко ми е познато това усещане. Навремето учителката по литература на малкият ми син много често отсъстваше и на нищо не ги научи. В малкото време, което бе там само им правеше контролни и им се караше, че нищо не знаят. Преподаването го претупваше или ги караше сами да се оправят. Имала съм няколко случая, на които на срещите съм била единствен родител, другите не издържаха на глупостите, с които ни натоварваха. Приятни емоции.

Истинските учители бяха избутани в ъгъла от учителите чиновници.