Постинг
15.03.2010 11:24 -
У дома
на баба ми Елена, която днес навършва 80
Погали с ръка пожълтелите образи и очите й се напълниха със сълзи. Изтри ги с трепереща ръка.
Като вчера си спомняше как се качват на влака за България.
- Само за малко отиваме, Илонка, само за малко, докато майка ти оздравее – баща й я галеше по главата утешително, а очите на майка й блестяха с непознат блясък
Много беше чувала за България. Всяка вечер, преди да си легне, баща й й разказваше истории от неговото детство. Там, където живеел не било град като този, ами по-скоро малък град, като село и децата по цял ден тичали на воля, ловяли риба, лудували. Било много зелено и имало река. Но не такава голяма като Дунав, който разделяше родния й град на две, малка рекичка била и децата свободно я преминавали от единия й бряг на другия, без лодки.
- татко, не можем ли да си вземем лодката щом там, където отиваме има река?
Баща й се засмя и й обясни,че няма как да натоварят лодката на влака. Ще вземат само най-необходимото, нали заминават за кратко.
Ласло, детето на съседите и неин най-добър приятел й обеща,че ще пази лодката като очите си.
Шаро се умилкваше в краката й , когато тя със сълзи на очи му казваше,че и той ще остане с Ласло - да пази къщата и лодката .
Бау, Бау – излая Шаро (това смешно име му беше дал татко й, тя искаше да го кръстят Пал) – бау, бау – и завъртя радостно опашка
70 години, 70 години бяха минали от деня, когато, прегърнала куклата си Изи и стиснала здраво ръката на баща си слезе на очукания перон. Гарата приличаше на схлупена колиба. Нямаше нищо общо с величественото здание на гарата в Будапеща. И хората бяха облечени много по-различно. Понечето жени носеха кърпи на главите, а мъжете някакви смешни шапки, които после разбра,че се наричат калпаци. И говореха толкова бързо, че тя нищо не разбираше.
- Излез навън, поиграй с децата –подканваше я татко й – ще видиш, че и тук ще си намериш приятелчета
- Хайде, Елена, стига си се глезила – майка й беше толкова щастлива.Никога не я беше виждала такава усмихната.Обикновено винаги се караше за нещо и я болеше глава.
- Не съм Елена, Илона съм – тропна с крака и сълзите отново потекоха по бузите й.
Нямаше го Ласло, нямаше я Ингрит, нямаше го Шаро. Само някакви непознати, които й се смееха, че не ги разбира и я наричаха с някакво си чуждо име.Ето и майка й сега-Елена. Тя не беше Елена, а Илона..
- Тате, мама оздравя ли? – попита една вечер баща си с надежда – на мен ми се струва съвсем здрава, виж как се смее, никога вкъщи не се е смяла така, тате. Щом е здрава нали вече можем да се връщаме у дома?
- Тук е нашето “у дома” , миличко – каза й той и нешно помилва катранените й къдрици
- Но, татко….- и той, и той ли я предаваше – татко
- Война е, сърничке (така я наричаше), няма как да пътуваме…Но ти обещавам, че някой ден, някой ден, съвсем скоро войната ще свърши и ще се върнем, обещавам.
Погали отново лика на баща си .
Ех, татко, татко, знам че ако можеше щеше…Но нямаше как, нямаше. Войната свърши и започна другата война-за оцеляване.
- Бабо Ленче, обещавам ти, че щом стана голям ще те заведа в Будапеща. Да видиш Ласло и Шаро. Шаро, дали ще ме хареса, бабо, дали ще си играе с мен? И ще се возим на лодката, нали, нали, нали. Колко голяма река е Дунав, като морето ли е? Обещавам ти ,бабо, ще те заведа…само да порасна
Беше пораснал внукът й, и Андрей-другият й внук, и Елена вече беше голяма, имаха семейства, деца.
- Бабо Ленче, заминавам за Унгария, на състезание – гласчето на правнучката й преливаше от вълнение, а нейното старо сърце се сви облезнено. – В Будапеща отивам, в твоя град, обещавам да ти донеса много, много снимки, бабче.Обещавам.
Усмихна се – част от нея отиваше там, част от нея щеше да се върне “у дома” , да види буйната река, да мине по Сечени, да усети величието на катедралите, да вдъхне от въздуха на града.
- Бабо Ленче, ще снимам всяко едно нещо и дори ще хвърля камъче от моста, както си правила ти като малка, обещавам!Само, бабо...Шаро...колко години живеят кучетата, бабо? Нали няма да ти е тъжно ако вече не е жив. Но ще снимам, всичко, всичко, обещавам!
Елена знаеше, че малката ще го направи, заради нея, вместо нея, 70 години по-късно.
Взираше се в пожълтялата снимка и си мислеше - колко ли се е променил градът.Колко ли различен ще е от детските й спомени.
Въздъхна и остави старата снимка на витрината до другите. Погледът й се спря на усмихнатато бебешко личице в съседство-това беше най-малката й правнучка, която скоро щеше да навърши 3, до нея от друга снимка гордо,накичена с медал й се усмихваше Михаела-тази,която сега отиваше в нейния град, по-нататък имаше обща снимка от 70-ия й рожден ден.усмихнати и красиви деца и внуци я бяха обградили –лцата им сияеха, нейното лице сияеше. Нямаше и помен от носталгията, която я съпровождаше през целия й живот. Не и на тази снимка.
Елена се усмихна, огледа се –черешата отвън цъфтеше в прелестни бели цветове, люлякът разнасяше упойващ аромат, а някъде в клоните на старата круша птиче чуруликаше радостно. Колко красиво и спокойно беше у дома.
Погали с ръка пожълтелите образи и очите й се напълниха със сълзи. Изтри ги с трепереща ръка.
Като вчера си спомняше как се качват на влака за България.
- Само за малко отиваме, Илонка, само за малко, докато майка ти оздравее – баща й я галеше по главата утешително, а очите на майка й блестяха с непознат блясък
Много беше чувала за България. Всяка вечер, преди да си легне, баща й й разказваше истории от неговото детство. Там, където живеел не било град като този, ами по-скоро малък град, като село и децата по цял ден тичали на воля, ловяли риба, лудували. Било много зелено и имало река. Но не такава голяма като Дунав, който разделяше родния й град на две, малка рекичка била и децата свободно я преминавали от единия й бряг на другия, без лодки.
- татко, не можем ли да си вземем лодката щом там, където отиваме има река?
Баща й се засмя и й обясни,че няма как да натоварят лодката на влака. Ще вземат само най-необходимото, нали заминават за кратко.
Ласло, детето на съседите и неин най-добър приятел й обеща,че ще пази лодката като очите си.
Шаро се умилкваше в краката й , когато тя със сълзи на очи му казваше,че и той ще остане с Ласло - да пази къщата и лодката .
Бау, Бау – излая Шаро (това смешно име му беше дал татко й, тя искаше да го кръстят Пал) – бау, бау – и завъртя радостно опашка
70 години, 70 години бяха минали от деня, когато, прегърнала куклата си Изи и стиснала здраво ръката на баща си слезе на очукания перон. Гарата приличаше на схлупена колиба. Нямаше нищо общо с величественото здание на гарата в Будапеща. И хората бяха облечени много по-различно. Понечето жени носеха кърпи на главите, а мъжете някакви смешни шапки, които после разбра,че се наричат калпаци. И говореха толкова бързо, че тя нищо не разбираше.
- Излез навън, поиграй с децата –подканваше я татко й – ще видиш, че и тук ще си намериш приятелчета
- Хайде, Елена, стига си се глезила – майка й беше толкова щастлива.Никога не я беше виждала такава усмихната.Обикновено винаги се караше за нещо и я болеше глава.
- Не съм Елена, Илона съм – тропна с крака и сълзите отново потекоха по бузите й.
Нямаше го Ласло, нямаше я Ингрит, нямаше го Шаро. Само някакви непознати, които й се смееха, че не ги разбира и я наричаха с някакво си чуждо име.Ето и майка й сега-Елена. Тя не беше Елена, а Илона..
- Тате, мама оздравя ли? – попита една вечер баща си с надежда – на мен ми се струва съвсем здрава, виж как се смее, никога вкъщи не се е смяла така, тате. Щом е здрава нали вече можем да се връщаме у дома?
- Тук е нашето “у дома” , миличко – каза й той и нешно помилва катранените й къдрици
- Но, татко….- и той, и той ли я предаваше – татко
- Война е, сърничке (така я наричаше), няма как да пътуваме…Но ти обещавам, че някой ден, някой ден, съвсем скоро войната ще свърши и ще се върнем, обещавам.
Погали отново лика на баща си .
Ех, татко, татко, знам че ако можеше щеше…Но нямаше как, нямаше. Войната свърши и започна другата война-за оцеляване.
- Бабо Ленче, обещавам ти, че щом стана голям ще те заведа в Будапеща. Да видиш Ласло и Шаро. Шаро, дали ще ме хареса, бабо, дали ще си играе с мен? И ще се возим на лодката, нали, нали, нали. Колко голяма река е Дунав, като морето ли е? Обещавам ти ,бабо, ще те заведа…само да порасна
Беше пораснал внукът й, и Андрей-другият й внук, и Елена вече беше голяма, имаха семейства, деца.
- Бабо Ленче, заминавам за Унгария, на състезание – гласчето на правнучката й преливаше от вълнение, а нейното старо сърце се сви облезнено. – В Будапеща отивам, в твоя град, обещавам да ти донеса много, много снимки, бабче.Обещавам.
Усмихна се – част от нея отиваше там, част от нея щеше да се върне “у дома” , да види буйната река, да мине по Сечени, да усети величието на катедралите, да вдъхне от въздуха на града.
- Бабо Ленче, ще снимам всяко едно нещо и дори ще хвърля камъче от моста, както си правила ти като малка, обещавам!Само, бабо...Шаро...колко години живеят кучетата, бабо? Нали няма да ти е тъжно ако вече не е жив. Но ще снимам, всичко, всичко, обещавам!
Елена знаеше, че малката ще го направи, заради нея, вместо нея, 70 години по-късно.
Взираше се в пожълтялата снимка и си мислеше - колко ли се е променил градът.Колко ли различен ще е от детските й спомени.
Въздъхна и остави старата снимка на витрината до другите. Погледът й се спря на усмихнатато бебешко личице в съседство-това беше най-малката й правнучка, която скоро щеше да навърши 3, до нея от друга снимка гордо,накичена с медал й се усмихваше Михаела-тази,която сега отиваше в нейния град, по-нататък имаше обща снимка от 70-ия й рожден ден.усмихнати и красиви деца и внуци я бяха обградили –лцата им сияеха, нейното лице сияеше. Нямаше и помен от носталгията, която я съпровождаше през целия й живот. Не и на тази снимка.
Елена се усмихна, огледа се –черешата отвън цъфтеше в прелестни бели цветове, люлякът разнасяше упойващ аромат, а някъде в клоните на старата круша птиче чуруликаше радостно. Колко красиво и спокойно беше у дома.
и всички, които ни изправяха, когато се учихме...
Да ги има винаги.
цитирайДа ги има винаги.
Ако това е баба Ви,целунете я от мен,нищо ,че не ме познава.Предайте й моите поздрави и пожелания за здраве и бодрост.
Възрастните хора винаги са будели мили чувства в сърцето ми и винаги ми се е искало някак да им помагам.Много обичах и бях привързана към моята баба-майката на майка ми/Бог да я прости/.Все още така ми липсва.
цитирайВъзрастните хора винаги са будели мили чувства в сърцето ми и винаги ми се е искало някак да им помагам.Много обичах и бях привързана към моята баба-майката на майка ми/Бог да я прости/.Все още така ми липсва.
дано да ги има, колкото се може по-дълго
цитирайздравейте и благодаря за изключително милите думи.Ще ги предам на баба си и вероятно много ще я зарадвам
цитирайТъжно е.. и хубаво.. Едновременно! А дали е разказ или истинска история?..Не знам.. Но каквото и да е, е достатъчно силно е да пипне там, отвътре, където на пускам кой да е!.. Ведър да е деня ти!!
http://www.youtube.com/watch?v=GilrTmYFKQU&feature=related :)
цитирайhttp://www.youtube.com/watch?v=GilrTmYFKQU&feature=related :)
Тъжна, но щастлива. Да е жива и здрава :)
цитирайистинска...историята..част от историята на моята баба.
Хубав ден и на теб!
цитирайХубав ден и на теб!
щастлива, да и съпътствана с една неосъщественост.
Благодаря ти!
цитирайБлагодаря ти!
Жива и здарва да бъде!
Тъжна е историята,но тя е щастливка!Всеки си има една такава неосъщественост..
цитирайТъжна е историята,но тя е щастливка!Всеки си има една такава неосъщественост..
Да е жива и здрава! Но, всъщност защо не се разходи и тя до Унгария? Ей, така, да види още веднъж любимите си места от детството. Многое красиво там. Живяла съм в Будапеща цяла година и с удоволствие бих се върнала отново. Моята баба преди няколко години така направи. Отиде и се разходи до родното си място. Нищо, че къщата е отдавна продадена и нямаме никакви роднини. Каза, че било невероятно да види отново любимите си места от детството, старото с училище и т.н. Беше толкова щастлива! Защо и тази баба не направи същото? :-)) Гарантрам, че направо ще се подмлади след такава разходка!
цитирайзащото вече е прекалено възрастна да го направи сама.А ние...само обещаваме и всеки, улисан в собствените си грижи и забавления ,забравяме че всъщност тази нейна мечта е част от нас
Вчера си казах-живот и здраве лятото ще отидем
Дали си вярвам?Иска ми се!
Те са тръгнали наистина с намерението да се върнат-оставили са покъщина, всичко. Но войната ги е спряла, после е било трудно, после мъж,деца...внуци.Кръговрат на живота
цитирайВчера си казах-живот и здраве лятото ще отидем
Дали си вярвам?Иска ми се!
Те са тръгнали наистина с намерението да се върнат-оставили са покъщина, всичко. Но войната ги е спряла, после е било трудно, после мъж,деца...внуци.Кръговрат на живота
Да, така е. Никой не казва, че трябва да ходи сама. А и дори и да има физическата възможност да го направи, няма да е интересно. Друго си е да има с нея някой на който да показва и разказва за любимите си места от детството. Е, пожелавам й от все сърце да осъществи мечтата си! Дори да не е за дълго, за 1 седмица да е, но да иде и да види отново "своя" град! Нямаш представа каква радост ще е за нея!Така се случи, че около мен има доста възрастни хора, дядовци, баби, други роднини, а и аз обичам да си говоря с тях, за това знам с какво умиление и с каква радост говорят за родните си места. За това, ако имате макар и най-малка възможност, доставете й тази радост на жената! Ще е невероятно щастлива.
цитирайТърсене
За този блог
Гласове: 29486
Блогрол
1. една красива вяра
2. жизненонеобходима виталност
3. нещо, а всъщност- много неща
4. блогЪТ, който вманиачава
5. Четеш и после пак, и пак
6. съвършеният бирбобинг
7. Нел
8. Имане - scintilla
9. СуперБлонди
10. хубаво е, когато минава
11. Дориана - чете се на един дъх, но после мислиш дълго
12. да се чете!
13. мои раз-кази
14. Препоръчвам ви да прочетете
15. rossasommer
16. клубът на Големите хора
2. жизненонеобходима виталност
3. нещо, а всъщност- много неща
4. блогЪТ, който вманиачава
5. Четеш и после пак, и пак
6. съвършеният бирбобинг
7. Нел
8. Имане - scintilla
9. СуперБлонди
10. хубаво е, когато минава
11. Дориана - чете се на един дъх, но после мислиш дълго
12. да се чете!
13. мои раз-кази
14. Препоръчвам ви да прочетете
15. rossasommer
16. клубът на Големите хора