Постинг
30.10.2009 11:11 -
От две кокошки едната трябва да е с данни за патица
Автор: benra
Категория: Лични дневници
Прочетен: 4736 Коментари: 24 Гласове:
Последна промяна: 30.10.2009 11:14
Прочетен: 4736 Коментари: 24 Гласове:
9
Последна промяна: 30.10.2009 11:14
- Гледала ли си “Смъртта на стопаджийките” – зададах въпрос ей така, между другото, докато се опитвах да удължа полата си с подръпване
Додо ме погледна с еееей такива очи, после се взря в полата ми, после във вдигнатият за "стоп" палец и очите й плувнаха в съжаление
Беше някога тогава, беше лято, лятото на кандидатстудентските ни изпити. Аз кандидатствах в СУ, тя - в Благоевградския. Не помня точно защо точно в Благоевградския, вероятностите,които ми се въртят в главата са
a) защото баща й я държеше изкъсо, а Благоевград е достатъчно далеч, за да може изкъсото да стане издълго
b) защото темпераментът й е южен, макар възпитанието да й е северно
c) защото Благоевградският Университет бълва най-добрите педагози
От позицията на днес вариант с) ми се струва най-малко възможен.
Хубавото беше, че моите изпити бяха вече зад гърба ми и аз можех, като една истинска приятелка, да я подкрепя в благоевградското и приключение.
Три часа по-рано седяхме във влакЪТ. Или поне си мислехме, че това е влакЪТ. Един месец без дъра-бъра, ало-ало и в 5 на.. е доста, да не кажа прекалено, за най-добри приятелки. Додо беше, и все още е, най-добрата ми приятелка. Колкото бяхме различни, толкова бяхме и еднакви. С времето някои различия се уеднаквиха, а някои еднаквости се отдалечиха, но тя константно си е най-добрата и приятелка.
Може би е коректно да уточна времето на случване на действието - а именно преди толкова достатъчно години, че единствения възможен превоз до Благоевград да е сутрешния влак.
И така:
Срещата ни беше цял половин час преди тръгване на трена, естествено под часовника на Централна гара-София. И двете сме любителки на точността, пък и нямахме търпение да си разкажем -коя, какво, с кой, как, защо и 10 минутки след виждането ни под часовника, вече седяхме във втора класа на бързия влак София - Благоевград. Дъра-бърато, знаете, е неподвластно на времеви определения и ограничения, но в един момент осъзнахме, че подозрително дълго сме в купето, а влакът все така неподвижно си стои на перона.То, купето, вече беше позапълнено и Додо реши да попита една леля, седяща срещу нас, дали знае защо се бавим. Лелята ни погледна , вдигайки едната си вежда :
- Оoo, има още три минути – след като направи все пак сверка с часовника на ръката си.
- Как три минути? Не трябваше ли да тръгне преди 15?- учудването на Додо бе породено от пълната увереност,че знае часа на тръгване. Все пак баща й го бе повторил само около 14276 пъти.
Лелката й хвърли един поглед- микс от назидателно недоумение и презрително безразличие. Нещо от типа- кви ги дрънкаш, бе момиче!- ама с много удивителни, което накара Додо да продължи безсмисления, според мен, разговор:
- Нали това е влакът за Благоевград?
- Не, За Пловдив е...-- жената само дето не зацъка укорително
Как за Пловдив?Какъв Пловдив?Как така Пловдив? в Пловдив няма педагогически, а и да има ние не отивахме там . Грабнахме, там каквото носехме и в момента, в който краката ни усетиха твърдия перон под себе си, влакът за Пловдив ни свирна за чао. Леко насмешливо ни свирна, ама нейсе.
А сега накъде?
Това е екзистенциалният въпрос, който си задава всеки отговорен към бъдещето си човек, преди да поеме по неравния път на живота.
Накъде де?!
Додо повтаряше като в транс:
- Изпуснахме влака, няма рейс, изпуснах си изпита. Баща ми ще ме убие!
Тя иначе е голяма куражлийка. Да кажем-куражлийкаТА е, обаче мисълта, че свободата безвъзвратно си отива я обезсмели, временно . Знанието,че влакът за Благоевград най-вероятно вече е в Перник не я зареждаше с особен оптимизъм и вяра в утрешния ден. Утрешният ден без изпит по пеене в Благоевградския университет би бил истинска катастрофа.
Измъкнахме се от пероновия лабиринт и се озовахме отново под часовника, който неумолимо скъсяваше времето за размисъл. Тик-так, тик-так (само че наум).
- Ще отидем на стоп! – гениалността винаги ми е била присъща
- На стоп???? – от своя страна Додо знаеше от опит, че гениалността ми не винаги е гениална
-Имаш предвид да спрем някой с кола и да ни закара до…?
- Благоевград! – триумфално потвърдих посоката на мисълта й аз.
Нямаше да позволя един влак да провали бъдещето на най-добрата ми приятелка. В никакъв случай. Явно и тя нямаше да го позволи, защото прегърна идеята ми почти веднагически. Е, не прояви очаквания от мен ентусиазъм, но все пак от две кокошки поне едната трябва да има потенциал на патица.
Бяхме стигнали някак си до западния изход на София – сменихме 2 рейса, един трамвай и извървяхме един километър пеша, за да заемем уж стратегическа позиция. Обаче все още, де факто, си бяхме на изходната точка. На 200 километра от Благоевград и на някакви си 15-на от бащата на Додо - полковника.
- Гледала ли си "Смъртта на стопаджийките"?-отново ви връщам в началото на разказа, в момента, в който, махайки енергично на минаващите коли, аз правя опити да разведря, увесилата вече нос, кандидатпедагожка.
На До обаче не й беше смешно, ама изобщо даже. Вперила поглед в идващите коли все й се привиждаше ту колата на баща й, ту на съседа от петия етаж, ту виждаше полковника как слиза от някакъв рейс…Дори по едно време ми се стори, че гледа храстите с копнеж.
Може тогава чакането да ни се е сторило дълго, но сега си давам сметка, че 15-на минути на пътя са си нищо. Като се замислиш - има момичета дето живота си прекарват по междуградските шосета и какво - не се оплакват.
На 16-та минута и 20-та секунда бленуваният шофер спря бленуваната си Лада пред нас и бленувано ни заяви, че е готов да ни закара до края на света. Учтиво му обяснихме, че не сме за края на света, и за Пловдив не сме, в Благоевград отиваме, на изпит…Додо говореше и не знам защо излъга човека, че и двете сме на изпит. Мислих обстойно над това й твърдение и вечерта я попитах – А бе, До, да не би полата ми нещо..а?
- А не не, идеална си ти беше полата, много намясто – успокои ме тя. До винаги е можела да ме успокои.
Човекът с ладата ни закара до някакво си село преди тогавашния Станке Димитров, по настоящем - Дупница. С удоволствие щял и до Благоевград да ни метне, обаче жена му, балдъзата, прасето…а бе някаква драматична пречка имаше , не помня вече детайлите.Помня само ,че още вдигнали не вдигнали палци и едно лъскаво возило с гръцка регистрация се закова пред краката ни. Гръкът, явно врял и кипял, по българските пътища назнайваше малко български:
- Блягоевград? Знае Блягоевград, не, не, закара Университет!
- Супер! Мерси – и двете не вярвахме на лудия си късмет
- Обича Лили Иванова? Аз много обича Лили Иванова, аз луд Лили Иванова – гръкът си беше типичен приказлив грък.
И колата се запълни с Лили Иванова. Дететелинии, детелиниии,
Мъжът не спираше да бърбори как идва България рядко(вероятно имаше предвид често)как българия момичета красив, как ние красив. Аз и Додо кимахме възпитано с глава и тихичко, и не така възпитано, се кикотехме на задната седалка. Хич не му се продължаваше пътя на нашия нов гръцки познат, когато ни остави пред университетските двери, обаче след като енергично го уверихме, че повече нужда от помощ нямаме, чакат ни приятели и не, няма да ни закара навръщане, защото тати ще си ни прибере, а Тати е полковник, друг избор нямаше.
- Не, не съм гледала "Смъртта на стопаджийките", готин ли е? - ухили ми се доволно-дяволито Додо, докато сверяваше на таблото мястото на утрешния й изпит
- Е, ти чак сега ли загря? - както казах от две кокошки едната поне трябва да е с данни за патица.
Додо ме погледна с еееей такива очи, после се взря в полата ми, после във вдигнатият за "стоп" палец и очите й плувнаха в съжаление
Беше някога тогава, беше лято, лятото на кандидатстудентските ни изпити. Аз кандидатствах в СУ, тя - в Благоевградския. Не помня точно защо точно в Благоевградския, вероятностите,които ми се въртят в главата са
a) защото баща й я държеше изкъсо, а Благоевград е достатъчно далеч, за да може изкъсото да стане издълго
b) защото темпераментът й е южен, макар възпитанието да й е северно
c) защото Благоевградският Университет бълва най-добрите педагози
От позицията на днес вариант с) ми се струва най-малко възможен.
Хубавото беше, че моите изпити бяха вече зад гърба ми и аз можех, като една истинска приятелка, да я подкрепя в благоевградското и приключение.
Три часа по-рано седяхме във влакЪТ. Или поне си мислехме, че това е влакЪТ. Един месец без дъра-бъра, ало-ало и в 5 на.. е доста, да не кажа прекалено, за най-добри приятелки. Додо беше, и все още е, най-добрата ми приятелка. Колкото бяхме различни, толкова бяхме и еднакви. С времето някои различия се уеднаквиха, а някои еднаквости се отдалечиха, но тя константно си е най-добрата и приятелка.
Може би е коректно да уточна времето на случване на действието - а именно преди толкова достатъчно години, че единствения възможен превоз до Благоевград да е сутрешния влак.
И така:
Срещата ни беше цял половин час преди тръгване на трена, естествено под часовника на Централна гара-София. И двете сме любителки на точността, пък и нямахме търпение да си разкажем -коя, какво, с кой, как, защо и 10 минутки след виждането ни под часовника, вече седяхме във втора класа на бързия влак София - Благоевград. Дъра-бърато, знаете, е неподвластно на времеви определения и ограничения, но в един момент осъзнахме, че подозрително дълго сме в купето, а влакът все така неподвижно си стои на перона.То, купето, вече беше позапълнено и Додо реши да попита една леля, седяща срещу нас, дали знае защо се бавим. Лелята ни погледна , вдигайки едната си вежда :
- Оoo, има още три минути – след като направи все пак сверка с часовника на ръката си.
- Как три минути? Не трябваше ли да тръгне преди 15?- учудването на Додо бе породено от пълната увереност,че знае часа на тръгване. Все пак баща й го бе повторил само около 14276 пъти.
Лелката й хвърли един поглед- микс от назидателно недоумение и презрително безразличие. Нещо от типа- кви ги дрънкаш, бе момиче!- ама с много удивителни, което накара Додо да продължи безсмисления, според мен, разговор:
- Нали това е влакът за Благоевград?
- Не, За Пловдив е...-- жената само дето не зацъка укорително
Как за Пловдив?Какъв Пловдив?Как така Пловдив? в Пловдив няма педагогически, а и да има ние не отивахме там . Грабнахме, там каквото носехме и в момента, в който краката ни усетиха твърдия перон под себе си, влакът за Пловдив ни свирна за чао. Леко насмешливо ни свирна, ама нейсе.
А сега накъде?
Това е екзистенциалният въпрос, който си задава всеки отговорен към бъдещето си човек, преди да поеме по неравния път на живота.
Накъде де?!
Додо повтаряше като в транс:
- Изпуснахме влака, няма рейс, изпуснах си изпита. Баща ми ще ме убие!
Тя иначе е голяма куражлийка. Да кажем-куражлийкаТА е, обаче мисълта, че свободата безвъзвратно си отива я обезсмели, временно . Знанието,че влакът за Благоевград най-вероятно вече е в Перник не я зареждаше с особен оптимизъм и вяра в утрешния ден. Утрешният ден без изпит по пеене в Благоевградския университет би бил истинска катастрофа.
Измъкнахме се от пероновия лабиринт и се озовахме отново под часовника, който неумолимо скъсяваше времето за размисъл. Тик-так, тик-так (само че наум).
- Ще отидем на стоп! – гениалността винаги ми е била присъща
- На стоп???? – от своя страна Додо знаеше от опит, че гениалността ми не винаги е гениална
-Имаш предвид да спрем някой с кола и да ни закара до…?
- Благоевград! – триумфално потвърдих посоката на мисълта й аз.
Нямаше да позволя един влак да провали бъдещето на най-добрата ми приятелка. В никакъв случай. Явно и тя нямаше да го позволи, защото прегърна идеята ми почти веднагически. Е, не прояви очаквания от мен ентусиазъм, но все пак от две кокошки поне едната трябва да има потенциал на патица.
Бяхме стигнали някак си до западния изход на София – сменихме 2 рейса, един трамвай и извървяхме един километър пеша, за да заемем уж стратегическа позиция. Обаче все още, де факто, си бяхме на изходната точка. На 200 километра от Благоевград и на някакви си 15-на от бащата на Додо - полковника.
- Гледала ли си "Смъртта на стопаджийките"?-отново ви връщам в началото на разказа, в момента, в който, махайки енергично на минаващите коли, аз правя опити да разведря, увесилата вече нос, кандидатпедагожка.
На До обаче не й беше смешно, ама изобщо даже. Вперила поглед в идващите коли все й се привиждаше ту колата на баща й, ту на съседа от петия етаж, ту виждаше полковника как слиза от някакъв рейс…Дори по едно време ми се стори, че гледа храстите с копнеж.
Може тогава чакането да ни се е сторило дълго, но сега си давам сметка, че 15-на минути на пътя са си нищо. Като се замислиш - има момичета дето живота си прекарват по междуградските шосета и какво - не се оплакват.
На 16-та минута и 20-та секунда бленуваният шофер спря бленуваната си Лада пред нас и бленувано ни заяви, че е готов да ни закара до края на света. Учтиво му обяснихме, че не сме за края на света, и за Пловдив не сме, в Благоевград отиваме, на изпит…Додо говореше и не знам защо излъга човека, че и двете сме на изпит. Мислих обстойно над това й твърдение и вечерта я попитах – А бе, До, да не би полата ми нещо..а?
- А не не, идеална си ти беше полата, много намясто – успокои ме тя. До винаги е можела да ме успокои.
Човекът с ладата ни закара до някакво си село преди тогавашния Станке Димитров, по настоящем - Дупница. С удоволствие щял и до Благоевград да ни метне, обаче жена му, балдъзата, прасето…а бе някаква драматична пречка имаше , не помня вече детайлите.Помня само ,че още вдигнали не вдигнали палци и едно лъскаво возило с гръцка регистрация се закова пред краката ни. Гръкът, явно врял и кипял, по българските пътища назнайваше малко български:
- Блягоевград? Знае Блягоевград, не, не, закара Университет!
- Супер! Мерси – и двете не вярвахме на лудия си късмет
- Обича Лили Иванова? Аз много обича Лили Иванова, аз луд Лили Иванова – гръкът си беше типичен приказлив грък.
И колата се запълни с Лили Иванова. Дететелинии, детелиниии,
Мъжът не спираше да бърбори как идва България рядко(вероятно имаше предвид често)как българия момичета красив, как ние красив. Аз и Додо кимахме възпитано с глава и тихичко, и не така възпитано, се кикотехме на задната седалка. Хич не му се продължаваше пътя на нашия нов гръцки познат, когато ни остави пред университетските двери, обаче след като енергично го уверихме, че повече нужда от помощ нямаме, чакат ни приятели и не, няма да ни закара навръщане, защото тати ще си ни прибере, а Тати е полковник, друг избор нямаше.
- Не, не съм гледала "Смъртта на стопаджийките", готин ли е? - ухили ми се доволно-дяволито Додо, докато сверяваше на таблото мястото на утрешния й изпит
- Е, ти чак сега ли загря? - както казах от две кокошки едната поне трябва да е с данни за патица.
Трудното е лесно, щом е интересно!
„Един грош да имаш, на майстор го дай......
Трудното е лесно, щом е интересно!
„Един грош да имаш, на майстор го дай......
Трудното е лесно, щом е интересно!
1.
kapricia -
:о)))
30.10.2009 11:24
30.10.2009 11:24
Ех, минало незабравимо! Все едно съм била там - то май всеки е минал през тия преживявания в даден (студентски) момент от живота си. Аз що влакове съм гонила и изпускала... Имаше време, когато зададе ли се пътуване, минимум три нощи преди това сънувам, че изпускам влакове и ги гоня с един сак на рамо. :о)))
Много весело разказче в тоя дъждовен, ветровит и студен петък! :о)))
цитирайМного весело разказче в тоя дъждовен, ветровит и студен петък! :о)))
2.
анонимен -
Прекрасни
30.10.2009 11:30
30.10.2009 11:30
времена бяха.
Я да пробва някоя да се качи сега на стоп. Или никой няма да спре или ще и се случи нещо
цитирайЯ да пробва някоя да се качи сега на стоп. Или никой няма да спре или ще и се случи нещо
3.
анонимен -
Ей на това му се казва сега
30.10.2009 11:34
30.10.2009 11:34
решение, адекватно на ситуацията!:))
Сети ме как един следобед с моя адашка на разклона за Плевен след Ябланица си правихме ферма за охлюви в очакване на кола!:))
Но на наше време не бих съветвала никого, да ти кажа!
цитирайСети ме как един следобед с моя адашка на разклона за Плевен след Ябланица си правихме ферма за охлюви в очакване на кола!:))
Но на наше време не бих съветвала никого, да ти кажа!
реших малко да носталгирам петъка, че много мрачен нещо
цитирайсега...сега...а бе сега не си е работа
цитирайхаха-това с фермата за охлюви е готино!
Сега никой не бих посъветвала да стопира
цитирайСега никой не бих посъветвала да стопира
7.
allbi -
ехе ,
30.10.2009 12:04
30.10.2009 12:04
като нещете ПУ-то
нека ви :))
За Пловдив влакове много :))
Та за това аз се бях пернала в Русе ...
ех, до там на стоп
ще да ми требеше да съм гледала филма :)
цитирайнека ви :))
За Пловдив влакове много :))
Та за това аз се бях пернала в Русе ...
ех, до там на стоп
ще да ми требеше да съм гледала филма :)
ми айде де-можехме да си продължим за Пловдив, ама-на
цитираймомичета! По ония времена обиколих на стоп цяла България. Замръквал съм, напивал съм се и съм нощувал в села, дето ги нямаше на карти освен на военните топографски, а вече и не съществуват...Беше не прекрасно, убийствено прекрасно време беше! Бени, благодаря ти!!!
цитирайстрахотно беше...ееей!!!
цитирайПък ние навремето пътувахме за тудентски купони в благоевград - една тумба 6-7 човека се товарехме в голфа на едно приятелче и така набутани до Благоевград, а после - цяла нощ по кръчмите и дискотеките...На връщане - магистралните капанчета бяха наши, колко шкембета сме изяли, бедните ние махмурлиитеееееее.....
цитирайТи отвори една тема, в която мога да участвам много дълго време, без да ми омръзне. Че и стоповете на жена ми, преди да се познаваме дори, мога да разкажа. А ако нямаш против " Автостопът на 70-те " ми е доста любима история, която съм дори написал.
Сега има един стопаджийски сайт, там преди три години изпратих мойте "подвизи". Момчето, което списва сайта беше много изненадано, че чак от онова далечно за него време някой му праща своите изпълнения по пътищата на Родината..
Много ми ХАРЕСА цялата тази история, която прочетох. Браво !
цитирайСега има един стопаджийски сайт, там преди три години изпратих мойте "подвизи". Момчето, което списва сайта беше много изненадано, че чак от онова далечно за него време някой му праща своите изпълнения по пътищата на Родината..
Много ми ХАРЕСА цялата тази история, която прочетох. Браво !
:))
цитирайспомени, спомени...
цитирайстопаджийски сайт-интересно -))))
цитирайслънчеви спомени в мрачен ден :-))
цитирай Странно е. В последните няколко години аз съм този с колата и събирам палците по трасето. Децата на пътя ми изглеждат по-уверени, отколкото ние бяхме. Мене са ме обирали 2 пъти на пътя ( в ролята на палеца, началото на 90-те), сега не чувам подобни истории от хлапетата. Не ги плашете, днес не е по-страшно отколкото е било преди 15-20 години, просто ние с възраста осъзнаваме опасностите. Но не убивайте ентусиазма (и оптимизма) в малките, нужен ни е.
Чудесен разказ
цитирайЧудесен разказ
може ли си прав - просто ние гледаме с очите на възрастни вече и,както казваш и ти, осъзнаваме опасностите. Обаче няма как да кажеш на детето си-ходи спокойно на стоп и аз съм го правила:-))))Просто стискаш палци да мине безпрепятствено и после да му остане хубав спомен
цитирайХих.... готини преживявания :) Моите спомени от стопаджийството са свързани основно с казармата, а за редник с парадна униформа, особено по онова време изобщо нямаше никакви опасности. :)
цитирайи отидохме на стоп на плаж, и дарлинг веднага ни спря още първата кола, нищо не ни се случи, а господина беше готов да ни закара и до бяло море ако бяхме поискали
хахахаха
а бен с това нещо ме впечатли в началото когато те открих в блога :))
цитирайхахахаха
а бен с това нещо ме впечатли в началото когато те открих в блога :))
ти си бил в пълна безопасност
цитирайимах си хас да не иска да ви закара и до Бяло море:-)))
това беше едно от първите неща, които написах тук.
цитирайтова беше едно от първите неща, които написах тук.
и съм гледала "Смъртта на стопаджийките"
два пъти
а разказът е страхотен, Бенита
ама май го казвам два пъти :))))
цитирайдва пъти
а разказът е страхотен, Бенита
ама май го казвам два пъти :))))
Стопът за много е от нужда, за други неволя, за някои ( сред тях съм) е избор. Ще се зарадвам ако детето ми направи този избор. И да, естествено , че свинктера ми ще е циментиран, докато не се обади. Но все пак ще се радвам. За избора.
цитирайТърсене
За този блог
Гласове: 29486
Блогрол
1. една красива вяра
2. жизненонеобходима виталност
3. нещо, а всъщност- много неща
4. блогЪТ, който вманиачава
5. Четеш и после пак, и пак
6. съвършеният бирбобинг
7. Нел
8. Имане - scintilla
9. СуперБлонди
10. хубаво е, когато минава
11. Дориана - чете се на един дъх, но после мислиш дълго
12. да се чете!
13. мои раз-кази
14. Препоръчвам ви да прочетете
15. rossasommer
16. клубът на Големите хора
2. жизненонеобходима виталност
3. нещо, а всъщност- много неща
4. блогЪТ, който вманиачава
5. Четеш и после пак, и пак
6. съвършеният бирбобинг
7. Нел
8. Имане - scintilla
9. СуперБлонди
10. хубаво е, когато минава
11. Дориана - чете се на един дъх, но после мислиш дълго
12. да се чете!
13. мои раз-кази
14. Препоръчвам ви да прочетете
15. rossasommer
16. клубът на Големите хора