тя ме накара да се замисля над нещо, което много пъти е минавало светкавично през мен, но никога не съм го задържала. Умишлено или не.
Самозабравянето...
Апатията към Аз и рефлекса на тази апатия върху съществуването ни.
Ти не ми обръщаш внимание ! Престанахме да разговаряме.. - това е най-честият упрек, който отправяме към човека до себе си. Гласно или не. И усещането за пренебрегване ни кара да се затворим, изолираме и потънем в самосъжаление. Чувството за невидимост ни превръща в невидими.
Минаваме покрай огледалата като сенки, прегърбили се от тежестта на собствената си незначителност.
И вместо решително да се погледнем в очите и да креснем - я чакай, тук съм, Аз съм и продължавам, свиваме самотната си душа в овехтял фотьойл и броим изнизващите се мигове с някаква апатична обреченост.
В момента на на признаването на собствената си невидимост сме загубили играта. От там нататък единствената битка е аз срещу аз. Дали аз ще успее да се събуди от дрямката на самопотъпкването и да осъзнае, че спасението на давещите се е в ръцете на самите давещи се или ще чака случайно минаващ да му хвърли спасителен пояс, спасителна сламка, спасителна дума.
Мария е на 27.
Преди 9 години е завършила училище, преди 5 университет. От 7 години работи като офис асистент в малка фирма, от 5 живее заедно с приятеля си, с когото има ученическа любов.
Всяка сутрин със сутрешното си кафе изпива доза надежда за един по-различен ден. Вечер, когато разресва косата си преди лягане, докато половинката й играе на поредната компютърна игра-това е най-добрият му начин за преодоляване на стреса- си казва - свърши поредният незапомнящ се ден, утре...
Утре обаче с кафето не си пожелава нищо. Просто знае, че я очаква поредния еднакъв ден. Поглежда се мимоходом в огледалото и намира косата си ужасна. Събира я на небрежен кок и унило установява как тежестта на ежедневието е натиснала доскоро изпънатият й гръб. Не слага грим, нали косата й не прилича на нищо. Вечерта, докато я разресва и приятелят й играе на поредната компютърна игра, не го целува за лека нощ. Облича бархетната нощница, която баба й е подарила за Нова година и се сгушва в самотността на завивките. На следващият ден дори не се поглежда в огледалото, механично стопква косата на небрежен кок и понесла тежестта на ежедневието отива в офиса си, сред папките и рутинните телефонни обаждания. Работата отдавна не я вдъхновява, но...това е единственото нещо, което умее, чувства се в свои води. И какво от това, че не вижда път напред, все пак тя е на 27-доста е късно да променя, каквото и да било. Вечерта отново се сгушва в нощницата и сънува как една друга Мария сбъдва сънищата си.
Мария е на 27.
Преди 9 години е завършила училище, преди 5 университет. От 7 години работи като офис асистент в малка фирма, от 5 живее заедно с приятеля си, с когото има ученическа любов.
Всяка сутрин със сутрешното си кафе изпива доза надежда за един по-различен ден. Поглежда се в огледалото и доволна от видяното намества поредния немирен кичур. Днес е последният й работен ден в малката фирма, от утре започва работа като стажант-журналист към известна медия. Отне й време, докато се реши да счупи рутината, но в момента, в който видя в огледалото, че гърбът й се превива под тежестта на еднообразието, разбра - животът обича решителните. В крайна сметка е едва на 27.
Вечерта разресва косите си, които се спускат над ефирната сатенена нощница. Приятелят й играе поредната компютърна игра-това е неговият начин да се справя със стреса. Тя го чува как блъска по клавишите и се усмихва, влиза в стаята и я насища с аромат на свежест. Прочита в очите му себе си е заглушава думите му с целувка. Да, утре ще бъде един прекрасен ден, едно прекрасно начало. Минава покрай огледалото -една жена, изпълнена с бъдеще и със себе си...и коса, запечатала страстта...
И заспива, сънувайки утре и утре и утре...
Всъщност, мисля си, най-трудното доказване е пред самите себе си. А то е и най-важното, защото другите гледат на нас през нашите очи. От съществена важност е да запомним, че никога не трябва да се само-забравяме!
Определено иска да е единствена, а ние й се оставяме, отдаваме, след което започваме да й се вричаме във вярност с едно такова упорство и последователност, че в един момент се получава-апатията това сме ние.
28.07.2008 15:55
виктория, аз благодаря!
Защото той непременно би поне помечтал за други устни ако тя излъчва апатия, ако тя се погледне в огледалото и не се види.
Как да се избави ли? Де да знаех точният отговор...Мисля си,че преди всичко трябва да иска да се избави, да осъзнае,че решението е в нейни ръце и ,че самосъжалението не е отговор. Да продължи да върви и да направи така,че тя самата да се хареса, а не непременно да иска да се хареса на другите...
Поздрави от мен!
А мисълта, че изход няма, ни я натрисат още като деца. Ако Мария цялото детство са я учили, че трябва да се задоволява с безпереспективната работа и безинтересния си мъж, само и само да пасне в нечии социални норми... не мисля че ще се осмели да направи тази крачка.
За съжаление около нас е пълно с хора, които самостоятелно си налагат ограничения и не успяват да намерят изход от безрадостното си съществуване.
28.07.2008 17:20
Има ограбени от красиви спомени хора, макар че " спасението на давещите се е в ръцете на самите давещи"
Поздрави за текста:)
Обаче-красивите спомени и погледа назад, който се взира в една равност...Всъщност-въпрос на светоусещане е вероятно.
Благодаря, поздрави и на теб!
Не зная за Мария,аз съм се борила адски срещу всичко,което ограничава.
Търсих,намирах,бях изпълнена с щастие.
А след това го пилеех с радост,защото знаех,че ще има още.Потъвах и се съвземах.Но винаги знаех какво ми е нужно.И зная,че когато се впуснеш смело с главата надолу всички те одобряват дори несъзнателно.Все пак "лудите,те да са живи".Но прекарах отвратително хубава вечер с отвратително смазващ и разтърсващ завършек.И сега не зная как и накъде.Днес бях цялата в черно и никой не ме забеляза.Защото,когато някой те обсеби,вътре в себе си ти ставаш човека,който би му се харесал.И вече не си истински и губиш посока.А когато и този,обсебващия,те забрави .. си негоден и за себе си и за него.
Съжалявам,рядко се оплаквам и защо точно тук и на теб не зная.Просто имам нужда.
Благодаря.
Няма какво да коментирам, просто искам да ти кажа: БЛАГОДАРЯ!
когато те чета, винаги...усещам,че не си от тези, които се дават така лесно. Едва ли има фотьойл, който би събрал енергията ти.
Да, когато някой те обсеби, ти се стремиш да бъдеш човекът, който му харесва и често преставаш да бъдеш човекът, когото ти самата харесваш, но...на това май му викат любов:-)))
Нали знаеш-тук винаги можеш..да кажеш, каквото и както...
Аз ти благодаря!
радвам се, че съм улучила момента:-))
venerche,
Благодаря!
fenris,
първото нещо, което направих тази сутрин бе да надникна при теб и бях много приятно изненадана от резултата на вдъхновението:-))
Умница си ми ти:-)
2. жизненонеобходима виталност
3. нещо, а всъщност- много неща
4. блогЪТ, който вманиачава
5. Четеш и после пак, и пак
6. съвършеният бирбобинг
7. Нел
8. Имане - scintilla
9. СуперБлонди
10. хубаво е, когато минава
11. Дориана - чете се на един дъх, но после мислиш дълго
12. да се чете!
13. мои раз-кази
14. Препоръчвам ви да прочетете
15. rossasommer
16. клубът на Големите хора