1част
 Коридорът ни поема недружелюбно. И без това му тежи множеството, явно решило да прекара цялото си пътуване в него. От своя страна аз вече нямам сили за трогване, останал ми е единствено инатът . Оказвам се и водач на групата - натоварена с де що сак ми попада под ръка.Вдигнала съм ги високо във въздуха и газя коридорстващите, раздавайки извинения наляво и надясно
- Може ли да минем!Извинете!Много извинете!Благодаря!- гласът ми си проправя път, въпреки,че краката ми не успяват да избегнат чуждите такива.
Явно гръцкият етнически модел няма нищо общо с нашия, защото не бивам псувана, набивана , не ме и обвиняват в посягане на ничии права, територии и прочее. Правят ни място хората, виждат, че не се сме тръгнали на вечерната си разходка.Добирането до края на вагона е осъществено. Пускам съдържимото от ръцете си и понечвам да отворя разделителната врата – веднъж, два пъти и пак –невъзможно! Рени е до мен, включва се в опитите. Ц!Няма шанс – заключена е.
Обречени сме да предизвикаме поредното задръстване. Достъпът до тоалетната е ограничен от багажа ни. Останалите пътници обаче някак си продължават да проявяват разбиране и канско търпение към невъзможностите, които им причинява нашето лично неудобство. Шафнерът отново се оказва най-търсената личност. Прескачам две-три чанти и стигам до началото на коридора със замисъла да се провикна, когато съзирам една дама на доста презряла възраст – бял панталон, жълта спретната риза, порусена, добре фризирана къса коса, в едната си ръка високо държи билет, в другата - куфар(него държи ниско).Непосредствено зад нея, оборудван по същия начин-куфар и билет във вдигната ръка, е застанал млад мъж. Инерцията ми заговаря на гръцки:
- Тук е заключено, не може да се премине в другия вагон. И Вашите билети ли са объркани???Моля, предайте назад да извикат шафнера, за да отключи!-гласът ми е почти щастлив.
Възрастната дама не реагира, за сметка на това момчето схваща, че говоря и на него и проговаря на роден български:
- Не разбирам гръцки, ако може енглиш или на български!
Може, как да не може!Сменям бързо езика и му обяснявам как билетите са ни объркани, как ние сме за София и цялата история 1,2,3…трябва ни шафнера! И той е за София , и той е сбъркан и на него му трябва шафнер..малката пречка е, че не говори гръцки и няма как да предаде на коридоронаселението да го извика.Естествено, провиквам се аз – обяснявам историята 1,2,3 в съкратен вариант, извличам есенцията – трябва ни шафнера, защото сме задръстили междувагонието- дочувам ехото, викащо шафнера и се усмихвам
- Боро на перасо?! – опитва се да мине покрай мен онази дама, презрялата.
Явно не е чула какво крещях до сега и търпеливо се заемам да й преразказвам случващото се.Не, няма накъде да мине, пътят е невъзможен, вратата е заключена, земята е осеяна с багаж.Блокирани сме.
- До тоалетната ли искате да минете? –все пак решавам, че може и грешно да тълкувам билетът и куфара
- Охи. (демек не) –високомерно лаконична е тя.
Доволна, че мисията ми е изпълнена...може би.. се връщам на мястото си, до вратата, без да обръщам задълбочено внимание на желаещата да минава..Докато обяснявам на Ана , че шафнерът идва, осведомен за поредната ни пречка обаче до мен достига:
- Аууу, кракът ми! – гласът е на дъщеря ми
- Къде отивате, моля Ви???Защо минавате през децата!Спрете! – гласът е на Рени
Отправям поглед, извръщайки леко глава, към гласовете и се озовававам с изрусена къса фризура под брадичката.
- Тези капризи ще ги проявяваш вкъщи! – дидактизмът е адресиран към моето момиченце на български, който би бил кристален, ако не беше едва доловимото съскане, издаващо дългогодишен живот по византийските земи и, както се оказа по-късно, видимото неудобство от българския корен.
Само след секунда силна болка пронизва палеца на левия ми крак. Попрезрялата дама е стъпила върху него, вървейки към…небитието.
- Къде отивате? – като патица повтарям въпроса на Рени аз.
Недоумението ми е повече от видно. Дъщеря ми обаче вика от другия край
- мамо, мамо, тя мина през мен и си сложи куфара на главата ми!
- И през мен , и през мен – добавят още 3 разтреперани гласчета
Треньорката е почервеняла от гняв:
- Госпожо, как не Ви е неудобно да тъпчете децата?Къде си мислите,че ще отидете? нали Ви се обясни вече,че е заключено.НЯМА откъде да се мине.

Може да няма, но Госпожата вече е минала и се настанява в пространството между двете врати.Започва да блъска енергично по вратата на следващия вагон и да пищи на гръцки:
- Отворете!

- Нали Ви казах, че е заключено! – раздразнено й напомням, на български.
- На мен ще отворят!Разкарай се, имам платено място – на гръцки ми отговаря тя.
Увереността й застива пред безмълвната врата. Не й отварят, не я чуват дори, естествено.
Децата вече са при мен и гневът им е безкраен:
- Не говорите български, а?срам Ви е? Знаете ли как ни настъпихте!- гледат възмутено бабата.
- Успокойте се, деца – гласът ми прозвучава неубедително - просто взимайте пример как Не трябва да се държите!-това вече е убедително.

За кой ли път тази вечер ги призовавам да са спокойни.Да, ама те не са! Малко са спали, малко са яли, изтощени са, детските им силички, колкото и много да са, вече са на изчерпване.Събират ги, колкото да се напъхат между вагоните при госпожа другата България и да затворят единствената отворена врата.Прас!
И 4-те са бърборани, всяка една от тях може да ти докара главоболие за една минута.А представете си четирите накуп на площ от един квадратен метър?!И този квадратен метър се люлее.И гласовете им се люлеят и люлеят.Не желая да ги извадя навън, Рени и Ана - също. Наблюдавам как жената прежълтява, посивява, позеленява …апатично и някак садистично доволно гледам.
Със замах вратата се отваря и вече играната сценка се завърта наопаки
- Боро на перасо?
- Къде си мислите,че отивате?
- Боро на перасо?
- НЕ!ТУК ще стоиш!-болката в кокалчетата ме стимулира, изритвам куфара, който е решил да нокаутира и голите ми колене.
Ана й препречва пътя с разперени ръце:
- Къде си мислиш, че отиваш!!???Нали искаше да стигнеш до тук, ТУК си !– възпитанието ни, интелектът ни, всичко е отишло по…някъде си. Първичното е на ход.
В мига на големия ценностен срив се появява шафнерът .Убедена съм,че ако знаеше ,какво го очаква нямаше да се появи. Английският му е, а бе не му е..та отново съм аз. Докато се обясняваме и пробваме вратата, Бабет Фифи е преодоляла два сака,счупила една амфорка, смачкала един куфар и върви…Всъщност- опитва се. Рени и Ана държат да я задържат. Бабет бута шафнера
- Боро на перасо?
Шафнерът усеща горещината във въздуха, но не схваща източника й и понечва да извърти тяло и да направи пролука за изход. Всъщност и той трябва да поеме обратния път..до радиостанцията или там квото комуникационно средство имат с колегата му от заключения вагон, защото ключът е в него.
-Не я пускайте! – апелираме на 3 езика, който на какъвто му дойде. Истината е, че истерията блика на 3 езика.Умората е станала многоезична и истерична.Шафнерът, на видима възраст 20, едва ли не започва да ни моли да мине поне той.Не сме чак толкова луди - минава.
Момчето,онова българчето със сбъркания билет, което до този момент, привидно безучастно, чака отключването на вратата, хваща напиращата госпожа за раменете:
- Госпожо, поведението Ви е безобразно!Няма да минете обратно!Ще чакате с нас, докато отключат!Престанете!Как не Ви е срам!!!Не виждате ли,че момичетата правят всичко възможно, за да се реши проблемът ни. – гласът му е ледено-мъжки, нетърпящ възражения, ръката му здраво и категорично лежи на рамото й.
Отбелязвам си наум да се полаская като стигна в кабината.Момичетата..хм..не е лошо, не е!От там насетне събитията се подреждат по желания сценарий – вратата се отключва и пристъпваме в …Рая. Празно, хладно, мокет, тишина. Дори се стараем да стъпваме тихо. Мадам Фифи е последна, движи се на почетно едно-дву-метрово разстояние от нас, мълчалива.
4 минути по-късно децата спят, 4 минути по-късно аз дишам...назад от Атина.

сега ще се опитам да кажа какво почувствах с една случка на моя приятелка-гинеколог, та...
на първото раждане, на което присъствала(като студентка) толкова се "сляла" с родилката, че се напъвала и пъшкала: ооооооп, ооооп :)))
точно така и аз: усетих вагона, жегата, умората и... ооооп вече узещам климатика, чията струя леден въздух направо ми разказва играта на главата... :)))
Бени, ама много благодаря за емоциите! :)))

Нел, пак заповядай:-)))