23ч. някъде точно в средата на юли.
Атинската гара не прилича на софийската - пероните са по-малко, кафенетата - също. Но и на тази гара неделната вечер не е твърде различна - хора с торби, роми с торби, чакат влака. Децата са уморени или може би трябва да съм по-реална - скапани са. Кои деца ли? Ох, да, не знаете...четири 10-годишни палавници , преживели 5 вълнуващи спортни дни в Атина. Много топло - малко сън, много усилия - малко награди, много впечатления - малко подаръци, са натежали в чантите им, редом до вече омачканите дрешки. Мечтаят си за наровете на спалния вагон, мечтаят си за сън. За същото мечтая и аз, за същото мечтае и треньорката им - Рени. Ана, след четири дневно съдийстване под жарещото олимпийското слънце няма търпение най-накрая да каже сбогом на Елада.
Аз съм стиснала здраво билетите и за найсти път препрочитам номера на вагона - 3 и места  -41,42,43,44,45,46. Същевременно от високоговорителят се чува  напътствие на гръцки - Влакът Атина-Солун пристига на...коловоз. Вагоните са, както следва :1-и, 2-и,4-и и 7-и.
-1-и, 2-и,4-и,7-и.????? - замръзвам, ушите ми се настройват за по-сериозно слушане, инертно изпускам сака
- Влакът Атина-Солун пристига на..коловоз. Вагоните са, както следва :1-и, 2-и,4-  и ,7-и. – повтаря дикторът. Определено правилно съм чула и определено нашият, трети спален, вагон, директен за София не е съобщен.
Вътрешното ми аз обаче е прекалено уморено, за да се притесни.Няма начин да го няма нашия вагон, невъзможно е. Нали имаме билети за него. Мислите са ми прекъснати от възбудено детско чуруликане:
- Влакът, влакът!!!!
Идва влакът, нашият влак, с първи вагон, на който се мъдри номер 7.
- Деца, грабвайте саковете и бързо тръгвайте към другия край на перона!- командвам със съзнанието, че имаме някакви си 3 минути да стигнем до заветния вагон с номер 3 и да покатерим нас си, спомените и там, каквото друго носим.
Децата са тренирани, не задават въпроси, взимат чантите си и хукват.В едната си река крепят закупените (преди минути ) за изпът, ледени сокчета.
Естествено, стигането до точката на качване не ни отнема много време.Достатъчно бързи сме, за да се озовем в края на една опашка от неделни чанти с роми. Всички викат един през друг. Тъпкането е ужасно. Периферното ми зрение ме сръгва в ребрата:
- защо нашият вагон е най-населен? Пред другите няма тълпа, няма никой…и роми няма. Да не би това да е българският вагон?
- едва ли - отвръщам му леко раздразнено аз - не чуваш ли, че говорят гръцки.
В същото време Рени вече е заела позиция във вагона. Започвам да повдигам децата, като подавам саковете им. В момента, в който и аз се озовавам вътре, разбирам,че изразът, застинал на лицето на треньорката не е просто умора.Неприятното изумление се дължи на гледката, която се разкрива вече и пред моите очи. Този вагон определено не е като онзи. На идване пътувахме в чистичко, климатизирано творение на железопътната индустрия, оборудвано с три-местни кабини, чисти и направо обширно-луксозни в сравнение с това, в което се намираме в момента. Децата са попаднали в центъра на един задръстен коридор, в който придвижването , на пръв поглед, а и на втори, изглежда абсолютно нереализируемо.Дебела циганка гази върху крачетата им и ломоти нещо, неразбираемо и за мен. Дъщеря ми я гледа лошо. Ръкомахам във въздуха, давам сигнали:
- Спокойно, без паника и нерви, всичко ще е наред!
 
Лесно е да се каже - спокойно - въпросът е как се осъществява спокойното. Ами осъществяването се оказва нелесно, некратко, небезболезнено.
  Влакът вече е в движение, нашата групичка също е в движение -пробива си път, през тълпата, към купета с места 41, 42, 43, 44, 45, 46.  Купета ли казах, множествено число? Мдааа - такава беше илюзията преди да надникнем в първото – шест- местна килия с 3 нара от едната и 3 от другата страна, в средата място, колкото за мен.А аз съм доста..хм..слабичка. Рени води групата, аз съм най-отзад, гърбът ми усеща натиска на нетърпеливите да ме прескочат.Но това е непосилно за тях, защото съм и доста височка. Явно ни върви на 3-ки, защото нашето купе се оказва третото и ние, с почти облекчение, натъпкваме вътре децата , саковете, соковете и умората. Помещението е толкова невъзможно тясно, че мислите остават навън. Кракът , на който съм застанала в поза щъркел, започва да ме боли неистово, в същото време се опитвам да обясня на момичетата, че не трябва да ровят по саковете си за бисквити, в близките 10 минути няма да умрат от глад.  Просто да седнат на наровете търпеливо, докато тълпата в коридора се изниже и някой от нас придобие възможността да излезе от клията, правейки възможно подреждането на хаоса. И ако може:
- МЛЪК-НЕ-ТЕ! - гласът обаче се оказва не моят.
Ана се опитва да въдвори тишина.Във влака, в купето, в душата си.
- Уат??? - пак Ана
Поглеждам я, извръщайки глава.Какво й става, какво уат?
В този момент осъзнавам, че под носа ми нещо говори.Около 30-на годишен елински бивш младеж, с гола гръд, татуирани бицепси и изпотени къдри, прави опити да се навре в нещото, назовавано наше купе, крещейки на някакъв английски - ит из май аур плейсес!
- Панаг"ия му !- какви негови плейсес, кви 5 евро???
Ана с оксфордски акцент (или поне тя твърди, че е такъв) подскача на тънките си 7-сантиметрови токчета :
-Ноу!!! - за повече думи не й стига дъха
От временно онемялото ми вцепенение ме изважда репликата на къдрокосия, отправена към приятелите му
- писна ми от тия българи! - презрението му струи дори от струйката пот, стичаща се по татуто с ненанмкво значещ ненамкъв йероглиф.
- Вижте какво, това са нашите места - натиквам билета си в носа му. Фактът, че съм говорящ щъркел го стресва и той видимо отстъпва назад (образно казано, защото назад е море от ..нали се сещате..с торби). Подробността, че съм гръцкоговорящ щъркел временно го изкарва от релси.Използвам момента и неспираща да говоря, му изрецитирвам всички данни на билета, старателно посочвайки ги с все още изрядния си маникюр.

Този обаче не е от силно впечатлителните. Маникюрът ми не го трогва, нито си прави труда да погледне билета. Окопитено ръкомаха и крещи:
- Това е НАШЕТО купе, излизайте!!! - определено гръцкия му го бива, съвсем роден му е
- Ти луд ли си???Как ще излезем, не виждаш ли какво пише на билета ни ??? - само дето не тропам с единствения си стабилен крак .
Рени и Ана не знаят и дума гръцки, но интуицията им работи на 6 и повтарят моите думи на английски. Децата, видимо, се забавляват от създалата се ситуация.Забавляват се, за разликата от напиращата в коридора тълпа. 6-те гръцки младежи са запречили тотално, с телата и багажа си, входа и изхода и мърдане няма, за никой.Наникъде!
Ситуацията се очертава безизходна, докато една глава, момчешка глава, не дългокоса , а прилежно постригана се подава иззад войнстващия Аполон.След главата следва и ръка, въоръжена с билет.Няма нужда да ми се обяснява, ясно виждам изписаните номера и те са СЪЩИТЕ. Какво се оказва - купето е и тяхно! Но ние сме първите...пък!
- Има дублиране на местата - оповестявам новината двуезично, с надеждата решението да дойде от самосебе си.
- Изли-зай-ТЕЕЕЕ!!!! - крещи Аполонът и лицето му се превръща в маска на гнева.
- Къде е шафнерът?!Извикайте шафнера! - осенява ме прозрение.
Добра идея, но при човешката конфигурация на коридора шафнерът, и да има доброто желание, не може да стигне до нас.
Дружелюбният късокос младеж прави плахи опити да разнищи еднаквостта. Трудно ни надвиква, обаче някак си успява:
- За къде пътувате?
- София!!!Директно до София и ще закарам тези деца до София - упорствам, въпреки, че в този момет единственото ми желание е да седна върху чантите, струпани в и върху краката ми.
- СОФИЯ????Този вагон е до Солун - триумфално-щастливо-злорадо изкрясква къдрокоското и кракът му пристъпва напред
- ВЪН!ВЕДНАГА!!!
Историята приема къде очакван, къде неочакван обрат, но няма време за дилеми от сорта - а сега накъде?
Все още размахвайки билета с грешно написания вагон настоявам:
- Докато не дойде шафнерът ние не мърдаме от тук!
Шафнерът явно или е маг или има някакви свръхестествени способности , защото по чудо е стигнал до нас, за да ни обясни, че директният спален вагон за София всъщност е номер 7 (да, същият, който спря пред нас на перона) и ние трябва да стигнем до него и не, няма и идея защо от Атина са ни дали билети с грешен вагон, и да -билетите ни категорично са си за София.
- Излизайте!ВЕДНАГА! - как не му омръзна на този човек да крещи едно и също и аз не знам.
Явно погледът ми, преведен на гръцки е изразявал влюбеност, защото следващата реплика на татуирания е :
- Не ме гледай, че съм такъв хубав, от 2 дена пътувам, скапан съм, нервен съм и ако не се махнете моментално от купето НИ....- ръката в татуировки прави многозначително движение към бясната ми ( според мен ) физиономия
- Що си мислиш, че те виждам хубав, а маймуно???АЗ пътувам от 5 дена, с 4 деца!!!И вместо да ми се правиш на интересен, вземи ми помогни да изнесем саковете и децата! - разделям се окончателно с опитите си да бъда любезна и да доказвам колко сговорчиво-търпелива нация сме - ВЕДНАГА !!!!-гласът ми се чува, най-вероятно, и във вагон номер 7.Определено звуча убедително, защото пуякът не се сеща, че му крада репликата, а машинално изпълнява разпоредбата ми.
С негова и на на приятелите му помощ отново сме в коридора за София.

Пишеш увлекателно за познати неща , с малка разлика , но с почти същия привкус на балканския синдром...

това пътуване е причината да направя блога си.Публикувах разказите за него преди близо година, но преди месец-два видях,че по някаква причина липсват.Някакъв срив на системата или пък самата аз по невнимание ги бях изтрила...макар тогава да беше в цели 5 части. И сега го пускам отново.

по някаква причина ги няма...
ами така, де! тъкмо ще се покефя и аз(нали съм отскоро блогър :)))
А Бении... изпотих се от напрежение да знаеш! и аха... да проговоря гръцки... ама се сетих, че бъкел не знам, освен "не", което значело "да"... :)))
чета с удоволствие!
давай! :)))

това са-двете части.Преди бяха 5, обаче ги имах на едно, така че сега ги разделих на 2 с надеждата да не са прекалено дълги са четене, все пак:-)))
Трябва да ти кажа,че това е най-емоционалното пътуване, което съм имала.а за децата да не говорим-не помнят толкова останалото, колкото това премеждие във влака