"Човек и добре да живее се жени" – е казал някой, самоопределил се като мъдър.Не знам, може и мъдър да е бил, може и женен, може и гей. Моят личен семеен опит обаче не въздиша това иронично заключение. По-скоро при мен звучи някак си така -"Човек добре като живее се жени". Което ми пък съждение ,от своя страна, може да доведе до всемирни протести, тъй че по-добре да го запазя за себе си.
Това, което ще ви разкажа е свързано пряко с момента на осъпружването ми. Случи се така, че след това хубаво, щастливо, прекрасно събитие, да живеем известно време в един апартамент с родителите на съпруга ми. Не, няма да се оплаквам от свекър и свекърва. Прекрасни са!
   Съпругът ми има брат, значително по-малък от него.По време на събитието беше на има-няма 12 години. Ама знаете, че момчетата пубертетът ги хваща по-късно, та по-онова време той, братът, беше един топчест, вечно ухилен, чаровен дечко. Голям сладур и много общителен. Също така, съвсем логично, беше залепен за нас, като гербова марка. Което дразнеше, но само понякога. В повечето случаи се радвахме на присъствието му. Бившата детска стая на жилището  беше превърната в наше брачно убежище, а малкият скицник бе командирован при мама и тате - в хола. Ами как иначе да сместиш 5 човека на малко повече от 60 квадрата. Не се получава.
  В нашата си новобрачна стая, освен задължителната спалня, образувана от съединените бивши детски легла, си имахме задължителен компютър, задължителен телевизор и задължително видео. Ерата на дивидитата беше още неподозирано бъдеще. Поради наличието на всичките тези неща, новобрачната ни стая беше любимо обиталище и на малкия. Една вечер сме си легнали и сме пуснали поредния незапомнен видео филм. Малкият разбойник, по изключение, не е при нас. И аз, като една истинска поспаливка, съм заспала някъде доста преди ди енда на филма.
       Събужда ме нечие присъствие откъм гърба ми. Нощ, тъмно е. Завесите хвърлят призрачни сенки по стените, само мъждива светлинка от нечий буден прозорец се прокрадва през процепа им. След около минута взиране в тъмното успявам да различа силуета на мъжа си, който спи от дясната ми страна. Аз лежа на дясната си ръка, виждам го, следователно- не той мърда зад мен. Тогава кой? Застивам и вече тотално се разбуждам. За секунди през въображението  ми минава идеята за извънземни, които, очаровани от съвършената ми неповторимост, са дошли да ме отвлекат, с цел създаване на съвършения вид. Поласкана съм, но - не,благодаря! Стискам здраво одеалото -няма да им се дам! Младоженка съм, в края на краищата. Дет се вика-още си консумирам медения месец. Да почакат някоя и друга година. Пет минути по-късно обаче никой не е направил и опит да ме вдигне с неземна сила от брачното ложе, но  за сметка на това дишането зад гърба ми е по-осезаемо и вече почти равномерно. Значи-ако е извънземен, то съм го приспала. Егати, а уж нощничката ми е секси! Събирам смелост и бааавно, ама много бавно, за да не събудя извънземния, се обръщам наляво. И що да видя-една малка, рошава главица се е сгушила на кълбо в съновното ми пространство и спи. Тихичко повтарям процедурата с обръщането, този път надясно, и започвам да ръчкам мъжа си, шептейки: 

- коте, събуди се, котеее….

Котето се събужда, не особено доволно от навлизането в неговото съновно пространство и изсумтява колкото се може по-любвеобвилно

- Квооооооо?

- Коте,брат ти… в леглото ми е – междувременно трескаво разсъждавам как се е озовал дечкото в моето легло. Да е гледал видео с нас и да е заспал, не е.Пък и да беше,той обикновено ляга между двама ни.

- Е и?-продължава да е сънено-лаконичен е любимият

- Е как е и? в ле-гло-то ми е! Спи!-натъртвам аз, опитвайки се да му изясня конфузността на ситуацията.

-Това си ваш проблем !– отсича така нареченият мой съпруг, врътва ми гръб и продължава да си сънува сънищата, които така нагло му прекъснах.

Преди да изпадна в ужас, телцето до мен се размърдва, явно събудено от не достатъчно тихия ни шепот.Усещам как детето сяда в леглото и учудено се оглежда наоколо. Явно няколко минути са му достатъчни да си спомни, как това и да мяза на неговата детска стая, вече не е. И дори това да мяза на неговото легло, вече не е. Следващото осъзнаване е, че в неговото легло сладко спи кака му-това вече го изстрелва по посока хола.

Ми какво е виновно детето,че някаква натрапница му е заграбила всичко детско-стая, легло, батко. Станало до тоалетната, почти спейки и по инерция си се върнало там, където е свикнало. А в леглото-завоевателка някаква, спи.

На другата сутрин го чух да разказва в кухнята случилото се на майка си. Тя го успокояваше, че няма начин да съм се събудила и да съм разбрала каква грешка е допуснал. Да да, ама не. До ден днешен милият ми, възлюбен, многоуважаван съпруг, ни отрязва като го питаме нещо с думите:

- Ааа, много ви моля, вие си се разбирайте, нали си спите заедно от години.

 

А после?

както сам си го напише:-))

мила и забавна картинка :)

Щото след жененето има поне още един субект. Обаче нещо се отплесвам - жените нали се омъжват? Та, има ли думичка мъжитба?

мъдростта е малко сексистка, ама от де да знае Омуртаг, че така ще му я гепнат.
Женене, омъжване-квот си си избрал -това.А моята мъдрост е перифраза на-доброто съжителство прави брака неужасен.И кат съм гушнала клишетата, да продължа-който го е страх от мечки, да не си поръчва Менделсон:-)))

Неужасен брак звучи ...
Сексизъм? Нали има поне два пола и Азис.
А за Омуртаг - как да не помъдрее човек, ако си има харем.

добре де- не неужасен, а неужасяващ. Все пак-нали това искаме-неужасяваща заедност или може би -свободна заедност?

Забавна случка. Напомня ми на често употребявания лаф на баща ми, че е преспал с много момичета... в киното. Отидел на кино, филмът бил тъп, той заспивал и като се събудел "Иха, аз съм спал с всички тези девойки."

такива случки си остват повод за шеги в семейството:-)

"На вечерта в неделята срещу понеделника за първи път ги оставили сами в
„невестарника" и тя се червяла от срам, дорде гостите пиели и тъпаните думкали в голямата
одая. На другата вечер, в понеделника срещу вторника, тя легнала с девера си в малкото
одайче. С него преспала до зори.
— С девера! — възкликнах, доста изумен.
— С най-малийо девер — отвърна баба Минка, излеко поруменявайки. — Такъв беше адетът
тогаз! Тъй, да не ни разделят чужди хора. .."