Беше слънчев ранноесенен предиобед. Слънцето се оттегляше по един особено чаровен начин - милващо, прегръщащо, всеотдайно. Лекият ветрец си играеше с уж подредените ми кичури...
 - Ма много си проста ма, кво си ги правила?
 - ма как кво ма, носИх ги два часа, ма!
 - Ма що са такива мръсни ма?
- как ше са мръсни,ма, мноо си зле, ма!
трябва да отбележа,че ма-то звучеше по-скоро като маоу, та значи последната реплика нахлу в слуховия ми рецептор така - - как ше са мръсни,маооу, мноо си зле, маооу!Като о-то и у-то звучаха заглъхващо.
Откак се помня имам повишен интерес към всички аспекти на лингвистиката.Това менталингвистика, лингвосемиотика, лингвоакустика, ономасиология, а бе луда съм по тях, ви казвам.Както съм луда и по обувки.Та не знам коя любов надделя в случая -към обувките или към лингвоакустиката, но подсъзнанието ми ме озова в един магазин за обувки, баш в центъра на магазина и на мааооууу-тата.
Деликатната ми натура обаче насочи вниманието си към едни 12-сантиметрови изкушения - изящност точно като за мен, би ми докарала завидните метър осемсе и нещо си там плюс минус...Дискретната панделка и леко заоблената муцуна им придаваха момичешка закачливост. Крак, крак, крааак и панделка....
 - А маау, глей, глей...и ка шъ ги чистиш?
е не, трябваше да видя просто. Акустиката на лингвата ме предизвикваше.Но нали съм деликатна -сложих си слънчевите очила с баааавен жест(ми то слънцето толкооова силно,че и през нискоемисийното к стъкло нахлува)и с ощеее по-бааавен жест, тип аз така случайно, извърнах поглед към маааутата.
Едното русо, другото черно.Русото държи златна пантофка.Пантофката е обектът на тяхната лингва. Златната пантофка на общуването им. Златото в общуването им. Трудно се поддържа златото чисто, както и лингвистиката междувпрочем.
  - А маааоооуу, наишкво ма, Софка ги скаше. - хи хи хи - русото
 - казА ми.Ма къде ше ги носи мааоууу, у Койнари ли?- черното-хихихи
 - тая па!Ама оня й казАл - ти луда ли си ма, ка ше ти дам 40 лева за обувки, ти ненормална ли си, маааоууу! - русото
Невросемнатиката на дочутото ми доведе дълбоко лингвономинационно главоболие. Паралингвистичния подход също би бил уместен, но ако навън валеше примерно, или пък ако 12-сантиметровите бяха 8-сантиметрови.Все пак метър осемсе и..ай нема нужда да създаваме комплекси.И като категорично отхвърлих лингвоконтактологията:
 - Ще желаете ли нещо?-черното
 - Не, благодаря - аз, почти навън от вратата
избягах. За малко да мина през витрината, несъобразявайки слънчевите очила и липсата на нещо, наподобаващо дръжка...
А навън слънцето търпеливо ме чакаше, по онзи изкусителен есенен начин - милващо, но не обещаващо.Реших да зарежа лингвистиката и да му се отдам.