" Няма ли да свърши тази зима дамусенезнае" - Петър Димтров Петров нахлузи ушанката на главата си, вдигна яката на протритото си светлокафяво палто и с неприкрито незадоволство излезе под дъжда. Нямаше чадър. Последният се беше счупил на 24 май 1999 година, точно, когато се навеждаше да целуне Мими от съседния клас. Две години от живота му бяха минали във въздишки по хубавата Мими.
- Какво толкова й харесваш, не мога да разбера - най-добрият му приятел Кирето Шарков, тотален женомразец и тотален недоскив, всячески се опитваше да го приземи в така и така неуспешния опит за летене. - Верно, има си дупе и на цици го докарва, а пък косите й все едно от злато и свила са създавани, но пък иначе - кво, нищо особено. Едни сини очи и едни черешови устни. Нищо особено, Пеше, нищо. Чудя ти се кво й намираш на тая.
Намираше й и то още как и отгоре й намираше. Щом я видеше в коридора на гимназията и сърцето му започваше да препуска бясно, все едно го бие с камшик през задните части. Всъщност - задните му части се чувстваха по същия начин. Все едно някой ги налага с камшик и му се искаше да хукне и да бяга, да избяга. Но не можеше. Защото краката му отказваха да се движат, и ръцете, и устата . Въобще видеше ли Мимето ставаше недвигателен .
- Като пън я гледаш, бе братче - Кирето обаче си беше и двигателен и вербателен - като пън, а мандибулата ти закона на Нютон доказва, бе братче. Земи се стегни, опъни се, освести се, какво й се влачиш в краката алегорично и безлично. Ти се Петър Петров, бе, ей. Първенец на гимназията, със златен медал от олимпиадата по химия, с отличие от математическата спартакиада в Долно Бърдо и тотален носител на титлата " Физиката е мой живот". Земи се стегни и се дръж подобаващо. Щото тя кво, нищо...Дори класното сама не може да си направи. То не че й се налага де, щото като пръхне два пъти с тия ми ти мъгли и вятърът на промяната те отвява. Но не това ми е мисълта, Пеше! Мисълта ми е, че трябва да се държиш мъжки. Демек - да разбереш, че Мими не е за теб и това е. Помисли над този казус.

Щеше да помисли Петър Петров над казуса и щеше да го реши. Щеше да го реши ако беше някаква свръхложна интермедиална лема с пентаграмно отклонение. Или пък неизследвано симслотронно съединение от позитронени характер. Но уви, не беше. Това беше Мими. и в нейно присъствие всяка мисъл вибрираше като прашинка отвяна от ултразвуков самолет. Мими беше величина от недостигаем характер и Петър Петров, носителят на всичките му там титли и отличия, беше абсолютно, безусловно и безвъзмездно готов, да се зачертае всичките си постижения, дори да се откаже от авторството на уникалната преназална суперзапазвачка, само и само тази величина да стане достигаема за неговия характер. Дори вечер, когато небето се обсипеше със безброй малки звезди и Луната кацнеше на тополата отсреща, Петър сядаше на прозореца, и вместо да се готви за континенталното съревнование по европейска субстриктивна квантохимия, което беше само след някакви си 4 месеца. Вместо това Петър Петров седеше на прозореца и пишеше стихове. Так се роди и хайкуто
Ти си лема теорема
Ще ме довършиш без време.
Загадка.
както и кратката поетична импресия
О, Мими, кажи ми
как до теб да достигна
Ти си пролетна рима,
ти си моята стигма
енигма.
Естествено никой не знаеше за тези поетични проблясъци на петровото съзнание и никой не трябваше да научава. Особено Кирето. Защото, право да си кажем, Кирето не беше никакъв капацитет по въпроса. Можеше да разбира от двигатели с вътрешно горене, можеше да разбира и от двигатели с външно горене, но изобщо не разбираше какво е да ти гори душата от любов. Това не беше обикновен огън. Това беше пожар, който изпепеляваше всичко. Дори пепелта изпепеляваше.
Пепел от теб не остана
сърце мое - торба съдрана.

Тоя стих, започнат в нощта на 23 срещу 24 май, така и си остана недописан, защото съдбата е странно нещо и никога не знаеш от къде ще ти изскочи и ще ти каже - бау, сгащих те по кърпено бельо!
Или в случая - Пепи, би ли ме изпратил до нас.
Именно. Точно така. Точно това и в този точно смисъл.
Петър стоеше и не вярваше на ушите си, нито на очите си. Пред него бе Мими в целия си росукосо-синеоко-дългокрако-пищен блясък с порозовели от нежност страни и клепки от които по лявата буза деликатно се стичаше нежна капка очарование.
- Тая реве - сръга го в ребрата Кирето, опитвайки се да го извади от състоянието на безметежна безмозъчна аполепсия - сега е момента . Действай.
Да действа, да действа, колко да действа. Отвори чатъра на кафяво розови карета, който майка му неизменно му слагаше в раницата, и Слава Богу - навън валеше като изведро, а Мими бе облечена в тънка бяла ризка и къса тъмнолилава поличка с цепка на дясното бедро. Нали беше празник и тя празнично се беше издокарала, нищо че така нар."парад" се провеждаше в задния двор на гимназията.
Отвори Петър чадър, а Мими го хвана нежно под ръка. И тръгнаха. През парка, през булеварда, през подлеза на булеварда, през първата пряка, през втората пряка, през третата пряка, през живота. Оказа се,че Мими не държи да си иде направо у тях, защото колкото пъти я попиташе накъде да свият, тя изшмръкваше нещо нечленоразделно, последвано от "Зящо е толкова несправедлив този живот".

Зависи от гледната точка, си мислеше Петър, но не протестираше. Беше готов да крачи в дъжда с Мими от тук до третата планета, а може и до деветата. Беше готов да изслуша цялата история за това колко е гаден Димо от техническия, как я е използвал и каква кучка е Магнолия от 11 де. Всичко беше готов да чуе. Мими говореше ли, говореше. Гласчето й звучеше като славеева песен на Антарктида, а локвите, през които умело я превеждаше бяха като Охридското езеро на Балатон. Петър беше герой. Беше майският рицар на Мими и нищо не беше в състояние да развали чувството на прехласнатост, в което бе изпаднал.
Душата му, довчера сломена и обезоръжена, днес витаеше из блаците, правейки планове за светло бъдеще. Малка спретната къщурка, три деца, той в лабораторията открива формула за безпарен мега топлофикационен ултрагенератор, а Мими пече ароматни сладки в кухнята.
- Целуни ме! - очите на Мими го фиксираха в синьо, а устните й, малиново-черешово-алените й устни стремглаво пътуваха към неговите - Целуни ме, веднага!
Кой беше той, че да й противоречи. Никой!

.......
- Петър...Петър Петров? От 45 гимназия? - жената беше облечена в елегантно червено палто, върху чията яка се разтилаха златисти къдри. Очите й бяха теменужено сини и излъчваха въпрос - Петър? Ти ли си това?
Петър отърси водата от раменете си и с ръка обърса водната пелена пред очите си. Или мислите му се материализираха или съдбата наистина е една супер гадна интригантка. Той беше мокър като бездомен котак, наритан от безхаберни стопани, а дамата под чадъра на нежни малки сърчица бе не коя да е а Мими.
- Аз съм Мими...Мария Тодорова...?! В един дъжд, един път , под един чадър...
Помнеше разбира се - наведе се да я целуне, духна вятър, пръчките на чадъра се счупиха с трясък и цялата вода се посипа по косата на момичето. То изпищя пронизително, погледна го с огромни виолетови очи и с целия упрек, на който бе способна изхрипа
- Идиот, а аз си мислех, че ти си различен....


следва...

:)

така се посмях на любовните трепети на твоя субстриктивен квантохимик с уклони към физиката. Виновен е некачественият чадър, нали? Усмихнат ден!

ама с огромно нетърпение!
Ако знаеш каква усмивка ми нарисува току що, Бенита!
Благодаряяя!

Хайде... кога "следва":))) Нямам търпение:))

Бениииии, кога следва това...изчаках си чакалото

следва, следва, той Петър малко бавничък ама следва :-)))