Мъжът отсреща я фиксира.Чувства погледа му като лепкава слуз и леко потръпва. Ново, непознато усещане, странно. Усмихва се, след което отпива бавно от чашата и баавно облизва горната си устна. Подсъзнателно усеща как мъжът  се напряга,  дори вижда как  вената отляво на врата му започва да пулсира. Марта притваря очи и дълбоко вдишва цигарения дим. За миг да се закашля, но успява да сподави дращенето в гърлото. С лявата си ръка върти почти празната чаша. Стъклото вече се е затоплило от допира на пръстите й, затоплили са се и мислите й, доскоро безпомощно самотни и ледени.

  - Смотанячка, я се виж на какво приличаш – съскаше Стоян два часа по-рано.
Както обикновено беше закъснял и както обикновено Марта искаше обяснение
  - Къде ходиш, кажи? Друга ли има?- гласът й звучеше безпомощно
  - И да има какво?- не й остана длъжен този път Стоян –какво като има?
  - Как какво, ами аз…ами ние…какво се случи
  - Случи се това, че пи писна от теб! Разбираш ли - омръзна ми, безразлична си ми, никаква – гласът му беше ледено-равен и думите се забиваха като кинжали в душата на Марта
  -Ако обичаш махни ми се от главата и не ме занимавай, моля ти се
  - Но..аз…какво направих, какво не направих? – Марта не проумяваше с какво е породила тази омраза
  - Имаш огледало, хОди се виж – процеди Стоян, сядайки пред компютъра- хОди се виж – за нищо не ставаш вече.
  - Ти ще кажеш – започна да възвръща самообладанието си Марта – знаеш ли колко мъже…
  - Колко мъже какво? Изпотрябвала си им, айде пробвай се да те видим, смотла, сметка ще ми държи тя – и с категоричен жест сложи слушалките на ушите си.
Марта застана пред огромното огледало в антрето.Отсреща я гледаше жена с увяхнала коса небрежно хваната в конска опашка, невзрачен сив анцунг , очи плувнали в сълзи и рамене, приведени под тежестта на безразличието.
Коя е тази, Дяволе!? Жената отсреща беше непозната и толкова безлична, че на Марта й се прищя да метне близкостоящата ваза по огледалото.


И ето я -сега  седеше в приглушената тъмнина на някакъв бар , отпиваше от поредното питие и се опитваше да избяха от онази в огледалото.
  - Господинът черпи – барманът я извади от размислите й, сервирайки поредната чаша Джак.
Марта вдигна поглед и видя, че мъжът отсреща беше станал и се приближаваше към стола й. Инстинктивно направи жест да подръпне роклята си, разкриваща почти изцяло стройните й бедра, но се овладя .
След като се нарева, извади от гардероба една къса секси рокля, която беше купила уж за вечери на бурни страсти, но тъй като такива вечери отдавна нямаше, така и не я беше обличала.Напъга с в нея,разреса косата си и изхвръкна от къщи, кресвайки на мъжа си - ти ще видиш!Стоян така и не я чу, нали беше със слушалки на ушите.
  - Здравей – гласът на непознатият беше леко дрезгав, а погледът му я опипваше откровено.
Марта не отговори, само повдигна вежди.
  - Една толкова красива жена не бива  да пие  сама– изобщо не си губеше времето в заобикалки
  - И Защо? – Марта влезе в неговия тон
  -Защото това би било проява на върховна несправедливост към мъжката половина от човечеството –сякаш правеше опит да се шегува  мъжът
Марта го огледа, без да прикрива погледа си. Беше средно висок, някъде към метър и седемдесет, косата му беше почнала да оредява на темето, явно поради това я носеше толкова късо постригана. Тялото му беше стегнато и трудно можеше да определи възрастта му. Някъде около четирдесет, плюс минус, каза си тя.Не че това имаше някакво значение.
  - Може ли все пак да седна?-мъжът посочи празният стол до нея
  - Барът не е мой, така че сядай където ти е удобно-беше чувала подобна фраза в някакъв филм,в който героинята удавяше в алкохол разочарованието си от поредната неудачна връзка
  - Лош ден, а? – каза мъжът, сядайки на бар-столчето – позната история
  - И защо така реши? – Марта не искаше да звучи грубо, но така й се получаваше
  - Ами нямаш вид на жена, която ходи сама по барове. –констатира мъжът
  - А на каква имам вид? – Марта започна да съжалява,че се е впуснала в този разговор
  - На жена, която е загубила себе си – простичко отговори непознатият, докато запалваше цигарата си
  - Може ли една цигара, че моите свършиха?
Мъжът й подаде кутия с непозната марка:
  - Заповядай, но не цигара ти е нужна, ти не пушиш…
  - Ти какво, да не си някаква шибана мъжка врачка? – определено не можеше да владее думите си
Мъжът само се усмихна и не каза нищо.
  - Какво, седна при мен,за да ми правиш психоанализа ли?Ако исках психоанализа нямаше да дойда тук, а щях да звънна на чичко Фройд. Айде сиктир от разбирачи!
  - Не, не, ти не си такава …мъжът я гледаше право в очите. Погледът му беше ясносин, неестествено син дори, и странно контрастираше с цялостната му леко безлична визия.
  - Добре де, каква съм? То се е видяло, че явно ме разбираш по-добре, отколкото аз самата се разбирам – иронията обаче не можа да заглуши треперенето на гласа й
  - Искаш ли да ти покажа каква си? – гласът му звучеше сериозен
Някакво странно предчувствие премина през сетивата й и жената с трепереща ръка поднесе чашата с уиски към устните си, но не отпи,само докасна течността.
  - Искаш ли да ти покажа каква си ?-повтори мъжът
  -  Искам-изплъзна се от устните й-О ,да, искам.По дяволите, каква съм!???
  - Добре, но трябва да те предупредя – след като се видиш, после никога няма да можеш да бъдеш друга, ще бъдеш такава,к аквато се видиш и само такава.А ще се видиш такава, каквато си в действителност. Помисли добре дали искаш точно това!
Марта усети как любопитството  взима надмощие над тежкото предчувствие, което я беше обхванало.
В този момент мъжът стана и тръгна-без дума, без знак. Марта го последва.
Мъжът мина покрай сепаретата към дъното на бара, там непосредствено зад купчина каси от безалкохолно странникът натисна стената и тя се отвори. Заизкачваха се по вити метални стълби и се озоваха на таванско помещение, прилично на хамбар.Нямаше прозорци.Подът беше постлан с нещо меко.Марта не виждаше какво,защото светлината беше толкова мъждива, че едва различаваше силуета пред себе си. Следваше го механично,сякаш някаква сила, независеща от нея, ръководеше действията й. В един момент пред нея се ширна поляна, пълна със слънчогледи.
През слънчогледите тичаше босо момиченце, в ръката си държеше хвърчило
  - аз съм вятър, аз съм слънце, аз съм златен водопад – пееше момиченцето, а русата му коса се сливаше с цветовете на цветята.
Изведнъж пред него се появи вълк
  - Червена шапчице, къде отиваш?
Момичето се засмя звънко, откъсна един слънчоглед и погали с него козината на вълка. Едва докоснала го и вълкът се превърна в момче
  - Ти ме спаси, бях пленник на приказка с лош край, как да ти се отблагодаря?
  - Бъди себе си - му каза момичето, продължавайки да пее- аз съм вятър, аз съм слънце, аз съм златен водопад
В следващия миг гъста гора смени поляната със слънчогледи. Млада жена, с късо постригана руса коса, беше приседнала до дънера на огромен дъб и плачеше.Сълзите се търкаляха по бялата блуза и оставяха мокри петна.
Защо плачеш? – гласът идваше отникъде.Младата жена стана и се огледа, да    - определено идваше отникъде.
  - Кой си ти - попита тя през сълзи, взирайки се в гората
Аз съм твоят път - отговори й гласът отникъде- намери ме!Намери меее…Намери мее…
Мее…Намерииии…Ти си вятър…
Младата жена последва гласа и след малко се озова пред две къщи. Едната беше огромна - същински замък. Висока стена я ограждаше.Стената беше инкрустирана с диаманти.От двете й страни се издигаха кули, които хвърляха златни отблясъци.Приличаше на недостъпна вълшебна крепост.
  Другата беше малка къщичка с дървена ограда, боядисана в различни цветове.Виждаше се дворът й -  целият в цветя.Между цветята бълбукаха шадравани. А досами пътеката, в дясно, имаше езерце,пълно с разноцветни рибки.
Две кучета се боричкаха радостно, размахвайки опашка , а едно петле-ветропоказател леко покимваше с перчем.
  На портата на замъка висеше табела:
” Всякаква ценност тук е скрита и в загадъчност обвита.Щом прекрачиш тези двери златна клетка ще намериш”
   Младата жена , водена от любопитство, понечи да отвори огромната врата  на замъка, когато до нея достигна гласът на петлето :
“ ку-ку-ри-гу, ку.кури-гу, ако искаш отвори го, но да знаеш- нашата къща всичко във любов превръща. Помисли , помисли, чак тогава отвори, кукуригу-ри-гу-рии”.
 Картината се смени с картина на спалня. На огромно легло, покрито със завивка на розови цветя лежеше прекрасна жена.Русата й коса се беше разпиляла по възглавницата, а слънчевите лъчи, промъкнали се зад фините пердета от розов тюл, се заплитаха в  къдриците й. До леглото стоеше порасналото момче-вълк  и пееше:
- ти си вятър, ти си слънце, ти си златен водопад...ти си вятър, ти си слънце, ти си моят ангел свят… На двора две кучета се боричкаха, размахвайки опашки доволно.
- Шшшш….тихо, принцесата спи - петлето нежно кимаше с перчем.


   Марта се събуди .В стаята цареше мрак. Стоян беше приседнал на леглото й, играеше си с един рус кичур и припяваше – ти си вятър, ти си слънце….
  - Къде…къде чу тази песен…?
  - Днес, докато течеше заседанието, поредното досадно заседание, изведнъж сякаш въздуха се изпълни с тази музика и не знам защо, но ми се прииска да се прибера веднага, при теб.Сякаш пееха за теб , Марта – ти си вятър, ти си слънце, ти си златен водопад, ти си моят ангел свят. Прииска ми се да дойда и да ти кажа колко си прекрасна и колко ми липсваш, напоследък работя прекалено много и почти не те виждам! – Стоян я гледаше така, както я беше гледал в дните на първите им срещи.
Марта трескаво се огледа – беше у дома си, в своята стая, в своето легло.Нямаше помен нито от странния непознат, нито от бара с приглушена светлина, нито от чувството за безкрайна самотност. От огледалото отсреща се усмихваше  една красива млада жена с блеснали очи, пълни с бъдеще..От вазата в антрето един слънчоглед огряваше нощта.

/от архива/

Успешен стремителен и хубав ден ти желая!!!

сърдечно благодаря и пожелавам същото!

"От вазата в антрето един слънчоглед огряваше ноща."
Слънчев ден и ....топлина ти пожелавам.

Просто много! НАМЕРИ СЕБЕ СИ! Май това е истината за живота около нас.

Само да питам..... всъщност Марта, доколкото разбирам е правила вече онзи избор с двореца и малката къща - така ли е? И ако е така, първият път е избрала двореца..... може би?!?!

Марта е правила много избори, но никога не е избирала себе си:-)))

Знаеш ли колко трудно е да си себе си, когато страшно ти се иска да те харесат...

човешко същество се нуждае от много любов!
Благодаря за красивия разказ.
Стойчо

;)))))))))))))))))))
Усмихната вечер в малката къщичка със шарената оградка ;))))

ти си вятър, ти си слънце, ти си златен водопад, ти си моят ангел свят.

Много е хубаво при теб, Benra! Талантливо момиче, онемях от вълшебната приказка:)

Душите го умеят...

Поздрав!

е навътре, нали ;)))
Всички сме такива там, ама как така се случва понякога да се разминаваме със себе си... :(
Слънчево да ти е все :)))

отрезвителен сън, търсейки себе си. Хубаво намиране! Хареса ми твоята къщичка с петлето. Усмихната и спорна седмица, Бенра!

vandella, да, понякога не е лесно

Стойчо, да-всяко човешко същество и колкото повече, толкова повече

карамбол, иареничко,цветничко, усмихнато

панацея, нали...тананикаш си-)))

миа, поздрави!

осичке, държелива работа са това душите..и умна

роня, слънце и за теб!

маконт, хубава седмица и на теб!