Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
29.07.2010 10:38 - Когато миналото похлопа на вратата
Автор: benra Категория: Изкуство   
Прочетен: 5267 Коментари: 38 Гласове:
27

Последна промяна: 30.07.2010 09:44

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
      Виолета Ангелова се суетеше в малката си кухня, в малката си къща, в малкия си град. Навън времето беше подтискащо. Уж средата на май, а все още не можеше да почувства топлото. Дъждове, дъждове. От началото на месеца валеше почти непрекъснато. Погледна как се стичаха едрите капки по листата на старата череша и си помисли,  че като дете се е катерила по нея. Значи черешата беше над 60 годишна. Възможно ли беше или може би беше някоя друга череша? Виолета въздъхна. Откъде тръгна, къде е сега – отново под черешата, а някога беше на върха й. Точно преди да въздъхне за пореден път в отговор на вечно мрачните си мисли, които непрекъснато правеха равносметка на неравния и нерадостен път на живота й, на малката врата на малката къща се почука
      - Кой ли  е? –  почуди се Виолета, остави чинията , която се готвеше да прибере в олющения кухненски шкаф и машинално приглади полата си. Обикновено никой не я търсеше, гости не й идваха, съседите страняха от нея, отблъснати от високомерното й държане. Наричаха я ехидно - оная важната, софиянката -  и си шушукаха зад гърба й. Вили го знаеше, беше ги чувала дори, та те  не се стараеха да бъдат дискретни, но й беше все тая.  Какво я интересуваха някакви си селяни.
     –  Сигурно е някой досадник – помисли си тя  раздразнено. Срещите с хора не й бяха особено приятни. Предпочиташе да е насаме със себе си, да прелиства книгата на живота си и да търси виновниците за фаталните обрати. И да се самосъжалява. А най-лесно беше да се самосъжалява, когато е сама.
    Почукването се повтори, този път по-настойчиво.
Виолета отвори вратата и точно се канеше да я захлопне моментално под носа на опърпаното същество, стоящо на прага, когато гласът, който излезе от устата му я вцепени:
      - Здравей, Нуша!
Единственият човек, който я наричаше Нуша беше Анастасия, дългогодишна нейна приятелка от онези години. 
      - Каква Виолета си ти, същинска теменужка си, като онези на балкона ти – й казваше Стаси някога, с плътния си леко дрезгав глас и двете се заливаха от смях. Стаси беше 6 години по-възрастна, но си пасваха идеално. Самоуверени, преуспяващи, рано останали без мъже. Стаси беше разведена. Успешно разведена – така представяше семейното си положение. Виолета, по трагично стечение на обстоятелствата, беше останала вдовица преди да навърши 30. Двете се запознаха  покрай работата. Подготвяха приеми, развеждаха делегации, покоряваха нощните заведения. После Стаси се премести, стана завеждащ Протокола на Министерски съвет, но въпреки че вече не работеха заедно професионалните им пътища се преплитаха. Освен това всяко свободно време прекарваха заедно.
    Стаси беше висока, по-скоро пищна жена, и излъчваше  неустоим, дори леко агресивен, сексапил. Носеше косата си, събрана  в сложен голям кок, чиято мода беше останала някъде в шейсетте, но въпреки това на нея не стоеше нито гротескно, нито демоде, напротив - идеално допълваше визията й. Правеше я да изглежда  различна, достолепна и много, много привлекателна. Беше от онзи тип жени, на които всяко нещо стоеше стилно и актуално. Никой никога не я беше виждал  без прическа и без грим.  Дори Нуша. Когато пътуваха заедно Стаси държеше да е в отделна стая, имаше си свои ритули, които, както казваше тя изискваха абсолютно усамотение. Анастасия беше жена, която омагьосваше и мъжете, и жените. И го знаеше.
Виолета не просто й се възхищаваше, по-възрастната й приятелка беше нейният модел за поведение. Дори понякога се улавяше, че я копира. Поне доколкото може. Самата Нуша физически беше пълната противоположност на Анастасия  – дребна, фина, с деликатни черти, млечно бяла кожа и буйна гарвановочерна коса, която се спускаше на плътни естествени къдрици по раменете й. Сравняваха я с Елизабет Тейлър и наистина приликата беше поразителна. Въпреки това, Виолета не искаше да прилича на Елизабет Тейлър, а на приятелката си – Анастасия Василева. Дори накара веднъж фризьорката да събере гъстата й, немирна коса в кок, но резултатът беше комичен.
Анастасия, от своя страна, се ласкаеше, че някой се прекланя пред личността й  и с удоволствие издаваше някои малки "тайни" на по-младата си приятелка:
      - Мъжете трябва да бъдат държани на дистанция. Но не съвсем. Допускаш ги малко, след което се дръпваш. Не трябва да те смятат нито за лесно достъпна, нито за недостъпна. Целта ти е да покоряваш, да ти лазят в краката и да мечтаят за теб. Усети какъв тип жени харесват и бъди такава - нежна, груба, цинична, интелектуалка, сантиментална, артистична…. И никога не говори за детето си пред тях. Никой не обича майки-ревли. Ти преди всичко си жена, майка си у вас си. Няма нужда да разказваш на всички колко прелестна е дъщеря ти. Децата са пречка. Ясно?!
    Ако имаше нещо, което Виолета да не харесва у Анастасия, то бе именно начина, по който отглеждаше сина си. Момчето, вече в пубертета, растеше неконтролируемо, презадоволено и според Вили се оформяше като един мухльо-безделник. Анастасия смяташе, че майчинските й задължения се изчерпват с щедрото финансиране.
  Всъщност при нея всичко се случваше с щедри финансови похвати.
   За да не се мотае в краката й , Стаси изпрати сина си в Пазарджик, в милиционерското училище. На три пъти Марио, синът, беше на ръба на изгонването , на три пъти Анастасия решаваше проблема с дисциплината му с щедра ръка.
  - Момчета, какво да ги правиш, всички са диването- заявяваше тя, едва ли не с гордост.
  - Нали затова съм им го пратила, за да го направят човек, какво ме занимават?Алчни копелета, ама да влачат... 
    Беше напълно убедена, че я занимават само и единствено поради очакваната проява на щедрост.
Вили не одобряваше всичко това. Тя беше друга с дъщеря си - разговаряше с нея, интересуваше се как е минал денят й, какво я вълнува, какво я натъжава. Обожаваше да гали малката дългокоса главица и да усеща топлината и доверието, с които момиченцето се гушва в нея.
  - Прекалено много се занимаваш с малката – сряза я веднъж Анастасия- тя ти краде от личното време, давай го по-така, не забравяй - преди всичко си жена! Как искаш да остарееш???Като една обикновена майка???Когато дъщеря ти порасне и си вземе парцалите ще си сама, като кукувица, и ще си пропуснала най-хубавите години за живеене -   Вили долови в гласа й презрение. Това едновременно я жегна и я накара да се чувства слаба и глупава. Вероятно приятелката й беше права. Вероятно.
          После кръговратът на промените увлече и тях. Кариерата на Виолета Ангелова главоломно се срина, когато прохождащото демократично общество заклейми сътрудниците на ДС. Виолета беше такава, работата й го изискваше. От уважаваната и обожавана другарка Ангелова се превърна в собственичка на частно магазинче във входа на блока. Продаваше разни джунджурии, колкото да не е без хич и бира на кварталните пияндурници. Анастасия , за разлика от нея, се закрепи. Бързо, както тя си можеше смени дрехата, смени приятелите, смени обожателите, смени Нуша. Само кокът си остана същият.
    Виолета Ангелова не беше удачна дружка вече. Не й отиваше.

      - Нуша, това съм аз! – безполовото същество на прага, с избелели мръсни и увиснали дънки, върху които беше навлечена нещо като престилка , я изкара от унеса. Погледът му я пронизваше питащо из под сплъстени кичури провиснали над сивкаво сбръчкано, съсухрено лице. На пръв поглед изглеждаше толкова старо, че човек се чудеше каква сила все още го държи в обятията на живота.
    Виолета безмълвно отвори вратата и отстъпи назад. Старата й приятелка, леко влачейки десния си крак, пристъпи в тясната малка стая, любопитно и някак си плахо, оглеждайки обстановката.
      - Сядай! - Вили й посочи единствения стол, сложен точно до желязното легло, покрито със стара, но чиста кувертюра.
      - Значи така…Върна се тук… – колебливо започна разговор Анастасия
      - Не се върнах. Стигнах до тук! – лаконично и леко грубо отсече Вили. Спомни си как звънеше от уличния телефон на Стаси, плачейки. Искаше да й каже,че е на улицата, че са я измамили, че е без жилище,че тя и детето й са безпризорни. Че едни яки момчета изхвърлят вещите й през балкона на апартамента, който покойният й съпруг беше купил с толкова труд и усилия.  Стаси не я  изслуша дори
  - Каквото си си надробила, това ще сърбаш, винаги съм ти казвала,че не те бива в мисленето, Нуша – и затвори
Вили се сви в телефонната кабина и имаше чувството, че животът тотално я отритва. По-сама не се беше чувствала никога.
    Сега, близо петнадесет години по-късно от онзи почти  несъстоял се телефонен разговор, миналото седеше, от плът и кръв, в тясната кухня на Виолета. Десет години борба за оцеляване, за съхраняване на остатъците от себе си, десет години, в които видя, че от така наречените приятели остават само спомени.
    Тази нещастна жена, тази мръсна бездомница, приседнала на ръба на стария стол, й беше безразлична - изненадана сама за себе си установи Вили. Не изпитваше съчувствие към съдбовния крах, който явно беше преживяла . Всъщност не я и интересуваше житейската й трагедия. Повече от видимо беше, че каквото и да й се е случило, то е изтрило завинаги онази-величествената, красива и енергична Анастасия. На улицата е – заключи някак си статистически Вили.
    - На улицата съм – сякаш прочете мислите й Анастасия, размърдвайки се на неудобния стол
    - Когато вали, като сега,  спя по входовете, по дворовете, където намеря…на кашони. Ето това ми е цялото имане – засмивайки се нервно вдигна прокъсана платнена торба с неизвестен цвят. Къде бяхме, къде стигнахме, Нуша…къде…Това е мисълта, с която замръквам и осъмвам. Виж ме – чучело, грозно , старо и парцаливо.Ти поне имаш покрив над главата си и…добре изглеждаш. Малко си заслабнала, ама иначе си си добре.
   Виолета мълчеше, подтискайки емоциите, които я връхлитаха.
    - Сърдиш ми се? Още ли ми се сърдиш? Аз не знаех…чак после разбрах, че са ти взели апартамента, че са те изхвърлили. Михайлов ми каза. Знаеш, такива времена бяха, нямаше какво да направя и аз трябваше да оцелявам…знаеш, разбираш. Не беше лесно. Знаеш.
Виолета знаеше и най-вече помнеше, душата й помнеше.
    - Виж ме сега! – Анастасия повиши глас – виж меее!!!- подръпна два кичура сплъстена коса и Виолета отбеляза наум -  ноктите са й като на граблива птица.
    - Доволна ли си да ме видиш в калта???Да ме видиш срината. Мен, тази, която обожаваше. Чувстваш ли се отмъстена, реабилитирана ? – продължаваше да нарежда жената и в гласа й се промъкна някаква едва скривана нотка на омраза.
    - Какво мълчиш? Кажи нещо! Че ме мразиш, че съм постъпила като кучка, че съм те предала. Говори!
Вили въздъхна уморено:
    - Всичко беше много отдавна, в някакъв друг живот, Анастасия. Няма смисъл да се връщаме там и да човъркаме. Няма смисъл и не желая. Просто няма за какво да говорим. Това, което не е казано явно е нямало нужда да бъде казвано.
    - Нуша, Нуша, моя Нуша ти си ми единствената приятелка, винаги си била единствената ми приятелка. А аз, аз ,аз….- гласът на скитницата заглъхна и тя впери очи в пода, като че ли търсеше точното определение на онази Анастасия, която бе обърнала гръб на приятелката си в най-критичния за нея момент.
    - Така си го почуствала, така си постъпила – Виолета говореше бавно, но от думите й лъхаше студенина
    - Ако знаеш колко съжалявах…Търсих те дори, но ти сякаш бе потънала вдън земята.
    - Да, точно там бях-на дъното на земята – прошепна Виолета, но Анастасия не я чу, увлечена от собствените си мисли
    - Шибан живот. Дали някой можеше да предположи това, което сме сега? Мен Марио…Той ме докара до тук – Анастасия вдигна поглед и потърси очите на приятелката си.
    - Само пари, пари, пари….не му стигаха. Започна с наркотиците, крадеше, продаваше, изпратих го в Испания. Дете ми е, знаеш, цял живот съм му треперила. Ама семка -на баща си се е метнал-хаймана, отрепка, неблагодарник. Върна се от Испания, уж излекуван. Бизнес започна да прави. Нещо внасяше, друго изнасяше. Използвах познатите си, контактите си, репутацията си, помогнах му. Свързах го с Денисченко, помниш го нали, от посолството? С него по онова време бяхме…много близки – Анастасия се опита да се засмее, но от гърдите й изригнаха хрипове, които преминаха в тежка кашлица.
    - От цигарите…Вече не пуша, ама кел файда. Ти…пушиш ли още? А, пушиш – мерна кутията бял Средец, оставена на малката маса. – Съсипва ни пушенето, Нуша, ама само то да беше....И почна бизнес да върти. Марио. Все някакви сделки правеше, все повече и повече пари му трябваха…за инвестиции. Помниш ли апартамента на петте кюшета, от баща ми –принуди ме да му го припиша и веднага го продаде. За голяма инвестиция. После продаде и другия - на Стамболийски. Един ден на вратата ми се звъни, отварям-някакъв арабин-мръсен,смръдлив. Като мен сега почти. Вика ми:
   -  ас тук квартира идва
   - Каква квартира беее???Къв си ти бе, маймуно???? Тряснах му вратата.
Оказа се, че моя хубостник дал едната стая под наем, без да ме пита….Нанесе се тарамбуката и стана хан-влизаха, излизаха. Направиха ми на нищо хубавата къща – Анастасия извади мърлява носна кърпа от джоба и изсекна носа си. Виолета видя, че сълзите оставят пътечки по съсухрените бузи на приятелката й.
    - Денисчеко ме заряза- продължи разказа си Анастасия -  Марио го завлякъл с 50 000. Ама оня луд ли е да му даде 50 000? Кажи ми. Да не му е давал. Не съм го молила. И той мръсник излезе. Бавно и полека загубих всичките си познати. Отдръпнаха се от мен така, както плъховете напускат потъващия кораб. А..забравих да ти кажа, напуснах протокола, притискаха ме. Изкараха ме доносничка, че съм писала за тоя и за оня. Лъжци! Убийци, убиха духа ми, съсипаха ме. От завист го направиха, знаеш,завиждаха ми , не можеха да ме понасят…Плъхове!
   - Беше писала. Четох, и мен добре беше изтипосала – Вили не упрекваше, само съобщаваше.
   - Нуша! Нуша! Те ме накараха, трябваше!Това беше начинът, а и всички знаеха ,че си сътрудник, така де, не беше тайна.
   - Нямаше как да не съм, нали? Работех с чужденци…А и ти, междувпрочем.Както и да е ,само исках да  изясним, че знам…-вяло уточни Вили
   - Всичко се обърка, Нуша. Напуснах и после - всички врати затворени. Все едно никога не съм била.Ти знаеш ли какво е това,  имаш ли си на идея въобще?
Дали си имаше идея? Виолета се усмихна саркастично:
    - Представа си нямам…
    - Опитах тук там, нищо. Марио само пари искаше. Вече нямах. Очаквах поне той да ми помогне. Майка съм, дете ми е. Живота си дадох за него, младостта си попилях от грижи по него. А той - само дай, та дай, та дай. Децата се неблагодарно нещо.
Един ден се прибирам от вестниците. Хванах се да продавам вестници, временно…Прибирам се, тръгвам да отключвам. Ключът не влиза. Бутам, бутам - не става.
Маминият непрокопсаник сменил бравата. А той живее с гаджето, някаква парцалеса, в Младост шейсет и четири. Отидох до Младост, чаках ги пред вратата до 12, да се приберат.
Продал го! Разбираш ли - дома ми продал, моят дом, заедно с мебелите, всичкооо. Дългове имал, майка съм, щяла съм да го разбера, да му помогна, за последен път. Само да съм подпишела, иначе мъртъв бил.Плака,заплашва, обещава, моли се,  подписах. Уж временно-при тях, уж големи сделки, уж къща ще ми купи после.
Ей ме на-с къщата и с всичко. По входове и дворове се свирам като куче.
Ти поне сама го загуби твоя апартамент, от глупост. Дето се вика –сама си си виновна, така де, нали не се сърдиш.
Виолета усети как кръвта нахлува в главата й.
    - Не е като да те изхвърлят като мръсно коте – продължаваше тирадата си Анастасия – Колко заем беше взела 2-3-5 000?
    - 300 долара – връщането към този момент от живота беше мъчително за Виолета,  макар да се случваше ежедневно. Превърташе лентата назад и разиграваше различни сюжети. Ако..Ако…
Анастасия започна да се смее хрипкаво
   - Ти верно си голяма глупачка!!!Триста долара, триста, тристаааааааааааа ….ха ха ха ха
   - ВЪН! – думите почти неволево изскачиха от устата на домакинята
   - Мило момиче, наистина си …
   - ВЪН! – повтори жената, придружавайки думите си с красноречив жест
   - Нуша, не се нервирай. Ето ме, с теб съм вече. Ще сме си двечките-еднакви съдби, еднакви проблеми.Така се радвам,че те намерих. Вече ще се подкрепяме взаимно – Анастасия, разбрала че някогашната й приятелка не се шегува съвсем смекчи тона си.
   - Нямам нужда от подкрепа. Не и от твоята, не и сега , върви си, моля те !
   - Ама аз..толкова те търсих. С товарен влак дойдох до тука, във вагона с дървата, за малко не ме наръфаха едни кучета на някаква гара. Къде да отида сега???Казах ти - на улицата съм. Вали. В името на добрите стари времена… Недей и ти, недей, Нуша, ти не си такава…
    -  Вече съм. Научих се – произнесе твърдо Виолета, едва сдържайки сълзите , които напираха. – И не ме наричай Нуша, казвам се Виолета.- ръката й все още сочеше отворената врата.
Анастасия си изправи ,  държейки в ръка прокъсаната си чанта
    - Това ще ти тежи до края на живота – промълви на прага – Проклета да си!
    - Отдавна съм проклета – каза жената, затваряйки вратата зад гърба й.
На пода, до стола  , на който до преди малко седеше Анастасия, се беше образувала кална локвичка.
Виолета взе едни парцал, коленичи и започна да търка.Търкаше ожесточено, а сълзите падаха върху калта и преди да се смесят с нея се задържаха на повърхността като малки балончета. Балончета пълни със спомени, болки, разочарования, надежди.
   - Кал, мръсотия, живот – мамка му и живот ! – Раждаме се сами и сами си отиваме, това е, какво си мислеше тая , какво, а ?!какво… – хълцайки нареждаше Виолета сама на себе си
Изведнъж захвърли парцала и хукна навън
Малката уличка беше празна. Нямаше коли, нямаше хора, нямаше я Стаси. Беше се върнала там, откъдето дойде - в миналото.
А дъждът се усилваше.

 


Тагове:   миналото,


Гласувай:
27
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. cchery - Бени......
29.07.2010 10:57
Много е добро. Това е живота - кал, мръсотия...... борба да се съхраниш! Чак се радвам, че си решила Нуша да изгони Стаси, а не да й омекне сърцето. Има неща, за които думата "компромис" не приляга.

Поздрави!
цитирай
2. анонимен - Хубаво е,
29.07.2010 11:01
но не се връзва с амплоато, което си си създала.
А какво стана с дъщерята на Виолета?
Стойчо
цитирай
3. benra - чери,
29.07.2010 11:14
животът-кален, мръсен и жесток. Нямаше как да не я изгони...
Поздрави и на теб
цитирай
4. benra - Стойчо,
29.07.2010 11:17
какво ми е амлоато-стана ми интересно :-))

Дъщеря й е една сериозна и отговорна жена.Всъщност и за нея има разказ..разказ за едно въображение
http://benra.blog.bg/izkustvo/2009/07/10/razplata.361670

цитирай
5. joysii - Разказчето е много истинско. А В...
29.07.2010 11:47
Разказчето е много истинско.
А Виолета е направо за завиждане.Че тя е оцеляла.Съхранила се е.
Какво по-прекрасно от това да няма ,хора ,Стаси и всичко, което я потиска и й носи проблеми и нещастия.
Само трябва да не бъде толкова саможива и затворена.Да се поотпусне и да намери приятели.Хората на село са естествени, неподправени.Ако не страни толкова и се доближи малко до тях, ще се разнообрази.
цитирай
6. eleonoraknyazheva - Каквото повикало -
29.07.2010 11:49
такова се обадило...
Но човек рано или късно си научава урока, даже и да не иска.
Много ми допадна четивото и стила, в който е написано.
Поздрави.:)))
цитирай
7. benra - joysii,
29.07.2010 11:50
хората трудно се променят към добро, когато животът им поднася само шамари.Виолета е станала такава,защото в един момент се е оказала сама сред приятели.Сама е оцеляла и единственият начин, който за нея е възможен за съществуване е -сама
за жалост
цитирай
8. benra - елеонора,
29.07.2010 11:50
така е-урокът се научава, дори когато не си в час...уж.
Радвам се,че ти допадна. Поздрави и на теб!
цитирай
9. gothic - Браво, Бени!!!
29.07.2010 12:37
Описала си колелото на живота. Това е, веднъж сме горе, после долу. Горе-долу, горе-долу. И истинските хора се познават по едно - това че не се променят и в двете положения....
цитирай
10. benra - готик,
29.07.2010 12:40
знаеш ли-всъщност...променят се. Виолета е много променена, тя е друга човек, друга жена и всъщност е предимно долу.
цитирай
11. gothic - Нали знаеш колко относителни по...
29.07.2010 12:43
Нали знаеш колко относителни понятия са горе и долу? Истината е, че си там където е духа ти. Познавам хора в положението на Виолета, с които много малко хора могат да се мерят по духовна сила...
цитирай
12. анонимен - до авторката
29.07.2010 12:44
Годините на прехода, на първоначалната анархия, когато много хора загубиха по нелеп начин жилищата си-това си описала. Звучи като истинска история и е много възможно да е историята на много хора.Потресаващо.
цитирай
13. benra - gothic,
29.07.2010 12:46
именно духа...всъщност-какво значи духовна сила?Да съумееш да оцелееш, когато земята се срутва под краката ти? Да продължиш, когато пред теб не виждаш пътища? Да оставиш здрави огледала?

цитирай
14. benra - 12,
29.07.2010 12:47
вероятно е историята на много различни хора, вероятно
цитирай
15. анонимен - Досегашните
29.07.2010 12:57
ти неща, които аз съм чел, са по-скоро вследствие на някакъв порив или случка.
И не са толкова тъжни, макар и истински.
Като прочете това, на човек не му става много весело. Знам, че има и такава действителност, но ти досега не беше писала в тази връзка - или поне аз не съм го чел.
Твърдо мисля, че Виолета е постъпила правилно, изгонвайки бившата си приятелка.
А защо дъщеря и я е оставила сега самотна?
Стойчо
цитирай
16. benra - Стойчо,
29.07.2010 13:01
така е-почти всичко е плод на порив, мисъл или случка.Това не прави изключение.
Всъщност това е едно от най-старите ми неща, беше от няколко части, сега просто го събрах. Тъжно е..не-жестоко е.Истината по-често е тъжна и жестока, отколкото обратното.
Дъщеря й не я е оставила..просто не присъства така активно точно в този отрязък от живота й. Когато има нужда тя е точно там,където трябва да бъде
А Анастасия никога не е била приятелка всъщност...дори на себе си
цитирай
17. gothic - Бени,
29.07.2010 13:22
по скоро дух означава да останеш Човек, когато живееш в животинска среда. Защото както е казал един мъдрец: "Хора много, а човеци - малко."
цитирай
18. rossasommer - Звучи ми до болка познато
29.07.2010 13:36
Тази Анастасия! Толкова много ги има, аз лично познавам цели три от този сорт. Чудила съм се не се ли давят в собствения си егоизъм и безпардонност. Ти отлично си я описала - дори на дъното пак не е човек, пак зла, пак другите й криви. Много сериозна творба. Хвала за майсторството, с което си я написала!
цитирай
19. benra - rossa,
29.07.2010 14:03
подобни хора сами се описват...знаеш. Благодаря за комплимента-защото думите ти за мен са комплимент.
цитирай
20. benra - готик,
29.07.2010 14:05
може би ще прозвуча цинично-и какво като си останал човек?
цитирай
21. lubara - Поздрави, benra !
29.07.2010 14:05
Че е мрачен този разказ, да. Но е истински, без съмнение.
Не искам да съм нито Виолета, нито Анастасия. Бази Боже от такава участ.
цитирай
22. benra - любо,
29.07.2010 14:08
пази Боже! Макар че,знаеш ли, участта си донякъде сами я избираме
цитирай
23. lubara - Поздрави, benra !
29.07.2010 14:40
Или направляваме. Така е, хубав следобяд, не се презорвай на работното място, че идва петък.
цитирай
24. gothic - Бени, да те питам и аз нещо - защо да се ...
29.07.2010 15:01
Бени, да те питам и аз нещо - защо да се раждаш Човек, ако нямаш намерение да останеш такъв?
цитирай
25. benra - готик,
29.07.2010 15:03
не говорим за намерения, говорим за случвания-непрограмирани. Човеците ги боли най-силно

любо, идва петък, идва август :-)
цитирай
26. gothic - Ако искаш да бъдеш Човек - програ...
29.07.2010 15:09
Ако искаш да бъдеш Човек - програмираш се така, и Господ не може да те отклони от пътя ти. Видях че си прочела постинга на мамкаму. Там пише за един такъв човек....
цитирай
27. benra - готик,
29.07.2010 15:20
според мен само човек може да иска да бъде Човек. другият вид не прави разлика просто
Но в дъното на това горе е човещината в глобален смисъл, приятелството в глобален смисъл-как, когато си на върха и си в центъра, приятели са ти, когато започваш да падаш рядко някой тича да ти опъне мрежа отдолу. Тестовете за приятелство са тежки
цитирай
28. gothic - Абсолютно са тежки. . . . но си струва ...
29.07.2010 15:31
Абсолютно са тежки....но си струва да се издържат. Както в "Бяла приказка" на В. Петров (слагал съм я като постинг тук)

Казва се „приятел пръв”,

но защо е той такъв?

Затова, че пръв полита

в огъня да те спаси;

пръв и без да се запита,

прав ли си, или не си;

пръв за теб леда пролазва,

пръв за теб пролива кръв –

ето за това се казва,

че приятелят е „пръв”!


Това е....не е сложно, но трябва Сърце и Душа
цитирай
29. razkazvachka - Убедително е!
29.07.2010 16:48
Поздравления!

а имената са ми познати:))))
цитирай
30. benra - разказвачка,
29.07.2010 17:12
понякога имената са важни :-)))
цитирай
31. olivershanti - Пишеш с думи остри като бръснач!
29.07.2010 20:21
Аз не съм много по коментарите, но това си струва да бъде коментирано. Отразява едно време, в което и аз съм расъл и което си предала с голям майсторлък. Аз бих те посъветвал да направиш от това повест, роман, каквото си избереш. Това е едно от най-завършените неща, които съм чел от теб. Мисля, че имаш още какво да кажеш по темата. Моля те, кажи го.
цитирай
32. dushevno - браво!
30.07.2010 00:50
така си го написала...
някои неща трябва да си останат в миналото и да не ги човъркаме ...
такъв е живота!
цитирай
33. benra - olivershanti,
30.07.2010 09:47
много благодаря за коментара. Всяко мнение е ценно, защото то отразява начина, по който се е получил текста. А за този текст специално много пъти съм мислила,че нещо липсва. Не знам за повест или роман-не гледам толкова сериозно на нещата, които пиша, за да дръзна да се заема с нещо толкова сериозно, но не се знае след време...А по темата-да, определено има какво да се каже, но на кой ли му се четат човешките трагедии(риторичен въпрос)
Благодаря още веднъж!
цитирай
34. benra - алби,
30.07.2010 09:47
някои неща трябва да си останат в миналото, но те идват в сънищата, в мислите, на вратата...
се ла ви...да
цитирай
35. olivershanti - Странно нещо е българката
30.07.2010 11:40
benra написа:
много благодаря за коментара. Всяко мнение е ценно, защото то отразява начина, по който се е получил текста. А за този текст специално много пъти съм мислила,че нещо липсва. Не знам за повест или роман-не гледам толкова сериозно на нещата, които пиша, за да дръзна да се заема с нещо толкова сериозно, но не се знае след време...А по темата-да, определено има какво да се каже, но на кой ли му се четат човешките трагедии(риторичен въпрос)
Благодаря още веднъж!


Бенра, за пореден път се удивлявам как е възможно българките (е, не всички!) да са толкова талантливи и хубави и да не го забелязват! Ето, виж се сама: "не гледам толкова сериозно на нещата, които пиша, за да дръзна да се заема с нещо толкова сериозно..." Ами ти си завършен автор бе момиче! Не можела да дръзне, дрън-дрън! Имаш какво да кажеш, знаеш как да го кажеш, хората те четат, и то с удоволствие, какво още искаш? Ритник отзад?! Научете се да се цените малко повече бе, момичета!
Ти отваряла ли си разказите на някои от нашите мастите белетристи от соц.времето?! Отвори и прочети, на втория ред ще се убедиш сама, че си в пъти по-добра! Ей, аман от ниско самочуствие! В тази държава май само некадърниците го имат в излишък...
цитирай
36. benra - olivershanti,
30.07.2010 11:49
ей сега се смея с глас :-)))НЕ, не се присмивам, естествено че ми е приятно от тези думи и естествено,че ако не харесвах нещата си нямаше да ги споделям с вас. Вярвай ми-не е скромност.Всъщност преди малко водих подобен разговор. За да придобият художествен вид тези неща трябва да се огледат и прецизно да се оформят, докато аз ги пиша на един дъх, точно като споделяне.Мисълта ми е,че може би някога ще си седна на дъ-то и ще погледна на тях сериозно-критично,за да придобият онази завършеност, която би им придала някаква художествена стойност, като на творба. Ще дОйде време и затова, сигурно, след като дойдЕ времето да ги споделям с другите. Реалната самопреценка съвсем не е ниско самочувствие:-))Между другото като заговорихме за ниско самочувствие-скромността, в днешно време, краси ли човека?
А в тази държава има всичко. Поздрави още веднъж и наистина ми става мило от хубавите думи, няма как иначе
цитирай
37. ledzeppelin - ..
30.07.2010 13:43
Бени,много е вълнуващо и вярно...радваме се сами и сами си отиваме! :))
Много ми хареса обстановката - малкия апартамент в малкия град,миналото и дъжда,който се усилва. :))
цитирай
38. benra - лед,
30.07.2010 14:31
радвам се че ти е харесало!
:-)
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: benra
Категория: Лични дневници
Прочетен: 2910440
Постинги: 737
Коментари: 12613
Гласове: 29396
Архив
Календар
«  Декември, 2017  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031