Стихове, написани от Лаура, която слага край на крехкия си живот едва 14 годишна, звучат от малкия екран. Напомнят ни, че и децата имат души

Аз съм човекът, когото тормозеше като малък.
Аз съм човекът, който ти изглеждаше жалък.
Аз съм човекът, който те отвращаваше.
Аз съм човекът, на когото се подиграваше.
Аз съм човекът, когото плашеше до смърт всеки ден.
Аз съм човекът, който стоеше безмълвен, смутен.
Аз съм човекът, който носи болка в очите си.
Аз съм човекът, който винаги крие сълзите си.
Аз съм човекът, живял в страх и насилие толкова време.
Аз съм човекът, разрушен от това бреме.
Аз съм човекът, който се давеше в презрение.
Аз съм човекът, който проклинаше свойто рождение.
Аз съм човекът, когото мачкаше за забавление.
Аз съм човекът, от твоето поколение.
Аз съм човекът, чието име не знаеш.
Аз съм човекът, за когото не хаеш.
Ти мислиш, че е готино да си свиреп?!
Но и аз съм човек.... КАТО ТЕБ! 


Защото позабравихме. И се наложи да правим кампании, клипове, тъжни клипове, в които да креснем тихичко- СТИГА! Стига сме проявялвали бездушие към проблемите на децата!Стига сме се правили, че агресията им е част от съзряването! Стига сме отвръщали очи от очите, питащи ни-защо, как?Стига сме симулирали липса на проблем!Стига сме казвали - това е нормално! 
  Не, не е нормална омразата! Отказвам да я приема за нормална.
Детството на съвременните деца е запълнено от уроци,уроци, уроци...бира, задимени кафенета, материална конкуренция и...уроци. Детството на съвременните деца е натоварено с бремето на възрастните и е отражение на бремето на възрастните. Самите ни деца копират общуването между възрастните. Мерят се марки, телефони, благополучия. Това се оказва в центъра на детската им вселена. Мерилото на взаимоотношенията им. 
   Да, агресия винаги е имало, но в недалечното минало на детската агресия се гледаше като на бич.Търсеха се причините, правеха се опити да бъде туширана.Поемаха се отговорности.Знаеше се, дефинирано беше, че агресивното поведение не е нормалното поведение, не е толерираното поведение, не е поведение, което трябва да бъде допускано. Сега възпитателите, педагозите, родителите  вдигат безпомощно рамене - ами такива са днешните деца. 
Не, не децата са виновни, а възрастните, които не съумават да направят така, че енергията, която имат подрастващите да бъде впрегната в нещо съзидателно - спорт, творчество, музика.Да се развиват интересите, които имат.Да се стимулират чрез разнообразни форми -класни и извънкласни.
Преди време в едно училище една директорка ми показа едни съблекални.Жалваше се от надрасканите стени, от порутените шкафчета, търсеше средства. Попитах я защо не даде на големите ученици възможността да боядисат сами съблекалните си и да ги изрисуват с графити. Идеята ми беше,че по този начин те ще бъдат участници в изграждането на своя живот, ще бъдат и съпричастни и отговорни.Защото училището е вторият им дом,колкото и клиширано да звучи това. Предложението ми бе посрещнато с нещо средно между възмущение и присмех. Директорката не търсеше идеи, искаше само пари...
  Темата за децата много ме вълнува, защото напоследък говорим много за живота си и неговата трудност.Как, на нас-възрастните- е трудно да устоим на стреса и да съхраним себе си. А децата, децата как да го направят, без наша помощ?
 Трябва да има начин да им помогнем да бъдат деца, аз знам, че има .Омразата възпитава омраза.Любовта-любов.Приемам тази кампания като кампания на любовта! Нужно е да мислим за децата,нужно е институциите да мислят за децата, нужно е държавата да мисли за децата. Защото- каквито децата-такова бъдещето!

Права си Бени, това е болест на всички ни, родители, учители, обищество като цяло.Докато сме вечно уморените родители, считащи че пет минути вечерно наливане на акъл, придружени с петте лева джобни стигат, ще е така. Докато учителите, са само преподаватели и нищо повече ще е така, докато обществото е на принципа, грижата за децата е задължение, единствено и само на техните родители, ще е така.
Тъжно се получава, в забързаното си и натоварено ежедневие, в абсолютната си комерсиализация, в личното си ежедневно озлобление, всички забравят за децата, сещат се че за тях света всъщност е жесток, единствено след поредната, трагедия. Ех, какво празнословие настъпва тогава.

е тъжното, че парите или липсата на пари се превърнаха в заместител. Аз не мога да си намеря мира,че децата не биват поощрявани да спортуват, да развиват заложбите и интересите си.Набляга се само единствено на ученето и изхранването.Естествено-обобщението е чисто схематично.Правя го само,защото явлението е добило застрашителни размери.

на по-добър стандарт, в опита си да не отстъпваш от околните, в стремежа си да задоволяваш исканията и собствени и на децата си, забравяме, че нещата не са само до там.

трагичното е,че се говори за задръствания,за дупки,за войната на пътя,за други наболели и важни проблеми, но за този-на децата-ц.Защото явно не се смята за проблем.

Да защото, явно децата не са приоритет, по-точно, защото явно са приоритет единствено и само на родителите, тъпо и погрешно.

определено не са.

права си. Лошото е, че свойството на бумеранга е винаги да се връща:)

(Вчера явно съм пропуснал... )Мисля, че проблемът е доста сериозен и излиза далеч отвъд съблекалните. Става дума за ценности, за възглед към живота, който се отглежда в тези детски души от родителите, училището, улицата, от всички ни. Ще си помисля над това... Благодаря за постинга.

Така е-проблемът е сложен и е далеч отвъд съблекалните.Интересното е,че решаването му не е материално обусловено, а пък се оказзва толкова сложно.Поздрави!